Джефф Вандермеер - Агенцията

Стараеше се да прави малки крачки и да огъва коленете си, но въпреки това често се подхлъзваше по неравните скали, обрасли с водорасли, назъбени от черупки на миди и раковини. Налагаше се да протяга ръце, за да запази равновесие, и се поряза въпреки парцалите, с които беше увил дланите си. Скоро глезените и коленете му затрепериха от слабост.

Когато преполови разстоянието, скалният ръб изтъня и той нямаше избор, освен да се качи отгоре. Когато за първи път погледна оттам, от биолога нямаше и следа. Или се беше върнала като по чудо на брега, или се криеше някъде пред него.

Колкото и да се превиваше и да приклякваше, тя щеше да го види. Не знаеше с какво разполага тя, в случай че не му се зарадва — камъни, нож, импровизирано копие? Свали шапката си и я пъхна в джоба на мушамата си с надеждата да го познае. С надеждата образът му да означава нещо повече от „разпитващ“ и „похитител“. Да се разколебае, ако лежи и го дебне.

Три четвърти от разстоянието. Чудеше се дали просто да не се върне. Краката му бяха като гумени и ги усещаше също като скалите, покрити с кафяви водорасли. Вълните от двете страни ставаха все по-яростни и макар още да виждаше — слънцето трепкаше в червено на хоризонта, огряло далечния дим — щеше да се наложи да се връща на светлината на фенера. Което означаваше да издаде присъствието си, а не беше изминал целия този път, само за да я издаде на някой друг. Продължи напред с чувство на фатализъм. Беше пожертвал всичките си пешки, коне, офицери и топове. Абуела и Абуело 3 3 исп. баба и дядо, но в случая царят и царицата. Б.пр. очакваха кървавата атака от другата страна на дъската.

Сред уморителните, еднообразни усилия да се катери и да продължава напред, вместо да се върне назад, мрачно удовлетворение заля тялото му с последен прилив на енергия. Беше извървял пътя докрай. Беше стигнал много далеч и тази мисъл се примеси с тъга по онова, което беше оставил зад гърба си — толкова хора, с които бе изградил крехки връзки. Толкова хора, които, колкото повече наближаваше края на скалите, толкова повече му се искаше да бе опознал по-добре, да се бе опитал да опознае по-добре. Грижата за баща му сега не му се струваше самоотвержено усилие, а нещо, което бе направил и за себе си — за да разбере какво означава да бъдеш близък с някого.

В края на скалния ръб стигна до дълбока лагуна с вълнуваща се вода, сгушена между камъните. Може би „лагуна“ беше твърде нежна дума за тази клокочеща дупка с остри, неправилни стени, на които можеше лесно да нареже ръцете или главата си. Дъното й не се виждаше.

Отвъд се простираше само безкрайният океан, който се пенеше да нахлуе навътре и се блъскаше в свития юмрук на скалите; пръските му го шибаха по лицето, а вятърът се опитваше да го събори. В лагуната обаче всичко беше спокойно, макар и непознаваемо в тъмното си отражение.

Тя се появи толкова близо от укритието си от лявата му страна, че той едва не отскочи назад. Задържа се, като се наведе и се подпря с ръка.

В този момент беше безпомощен. Докато се опитваше да си възвърне равновесието, осъзна, че е насочила пистолет срещу него. Приличаше на „Глок“, стандартно изпълнение, като неговия собствен. Не го беше очаквал. Някак си, някъде беше успяла да намери оръжие. Беше отслабнала, а скулите й — остри като скалите. Косата й беше пораснала като тъмен мъх. Носеше дебели дънки, прекалено широк, тежък пуловер и скъпи кафяви туристически обувки. На лицето й беше изписано предизвикателно непокорство, примесено с любопитство и някаква друга емоция. Устните й бяха напукани. Тук, в естествената си среда, тя изглеждаше толкова самоуверена, че той се почувства тромав и непохватен. Нещо си беше дошло на мястото. Нещо я беше изострило — може би споменът.

— Хвърли оръжието си в морето — каза тя, като посочи кобура му. Наложи се да повиши глас, за да я чуе, въпреки че беше съвсем близо — толкова близо, че с няколко крачки можеше да стигне до нея и да я докосне по рамото.

— Може да ни потрябва по-късно — отвърна той.

— Да ни потрябва?

— Да. Идват други. Видях светлините.

Нямаше желание да й казва какво се е случило със „Съдърн Рийч“. Засега.

— Хвърли го веднага, ако не искаш да те гръмна.

Повярва й. Беше виждал докладите от обучението й.

Твърдеше, че не я бива в стрелбата, но мишените бяха на друго мнение.

Това беше краят на дядовия 4.9 или 5.1. Не беше броил мисиите му. Морето го погълна с плисък, който прозвуча като последен коментар на Джак.