Джефф Вандермеер - Агенцията

— Да.

В езерата. Близо до брега. Всичко друго означаваше да се превърне в ключовата реплика от вицовете на Джак.

— Вероятно мога да ви помогна — ухили се барманът. — Вероятно мога да го уредя. — Той наведе огряното си от натрошената светлина на полилея с топки лице и прошепна: — Кога ви трябва?

Сега. Веднага. До сутринта.

Защото нямаше да стигне в Рок Бей с кола.

„Соленоводна твар“ беше модифициран плоскодънен скиф с плитък нос и упорито нежелание да завива надясно, независимо от увещанията. Имаше малка надстройка вместо кабина, в която можеше да се скрие от силните океански ветрове, и мощен, макар и овехтял двигател. Беше много стара и бялата й боя се беше олющила, оголвайки дървото отдолу. Приличаше по-скоро на лодка за буксир, но се използваше за риболов от един прошарен рибар с шкембе като буре и клиширана походка с огънати колене, който му я продаде два пъти по-скъпо, отколкото струваше. Едва не си помисли, че той също има някакъв нелегален страничен бизнес, че също играе роля. Зареди достатъчно гориво, за да се взриви до небето или да стигне до края на света. После натовари багажа и провизиите си.

Заедно със скифа получи весла, „в случай че моторът откаже“, и морски карти, „въпреки че Бог да ви е на помощ, ако не потърсите подслон, когато наближи буря“, и сигнални ракети. След малко убеждаване, съпроводено от допълнително заплащане, в комплекта бяха включени старият дъждобран на шкипера, шапка, лула, галоши и рибарска мрежа с дупка. Лулата стоеше странно в устата му, а галошите му бяха големи, но си мислеше, че са добра дегизировка поне от разстояние.

Моторът заръмжа насечено с хълцане, което не му хареса, но нямаше избор. Освен това смяташе, че лодката ще се окаже не по-бавна от шофирането по опасните пътища, пък и по-трудно можеше да бъде проследена. Когато потегли по течението на реката към морето, го обзе чувство за надвиснал апокалипсис, а изхвърлените на брега, почернели дърва му говореха не за лагерни огньове или бури, а за по-радикална катастрофа.

Докато навигираше в бурни и спокойни води и се бореше да опознае подскоците и наклоните на лодката, бавно нагаждайки се към течението, Джон оглеждаше старите къщи сред скалите по брега и малкото неподдържани плажове. Повечето се разпадаха, а дори тези, в които блестяха светлини, имаха вид само на временно възкресени. Хора по кейовете. Всички изглеждаха така, сякаш до зимата няма да ги има.

Подмина изоставен фар — ниска, разлята кула с черна корона. Тя премина безмълвно покрай него; под изронената мазилка се виждаше каменната зидария; светлината на фара беше отдавна угаснала и той изпита стряскащото усещане за удвояване, сякаш се движеше покрай брега на алтернативна Зона X. Чувство, че е преминал някаква граница.

Ако се вгледаше внимателно, някъде в мъглата щеше да съзре Лаури и Уитби, които се скитат изгубени. Някъде Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания правеше своите измервания, Сол Еванс се изкачваше по витите стълби на фара си, а долу на камъните си играеше нищо неподозиращо момиче. Може би дори Грейс, събираща останките от „Съдърн Рийч“.

Към средата на следобеда вече беше достигнал острата извивка на брега и залива, водещ към градчето Рок Бей. В действителност биологът наричаше Рок Бей скалните езерца и рифовете, намиращи се на около трийсет километра северно от града. Някогашната й къща обаче беше непосредствено до града. Или по-точно селото, което наброяваше едва петстотин жители.

„Соленоводната твар“ не беше от лодките, които могат да се издърпат на брега и скрият под клоните. Джон обаче искаше да огледа Рок Бей, преди да продължи нататък. Реши да се качи малко нагоре по широкия проток, полускрит от скалните островчета, стърчащи от водата. Скоро забеляза прогнил стар кей, на който можеше да върже скифа. Според картите мястото беше достатъчно близо до местния резерват за диви животни, за да отиде пеш дотам и да пресече туристическата пътека, по която да стигне до града. Остави шапката и лулата си, взе дъждобрана, бинокъла и пистолета и пое към вътрешността през храсталаците, преминаващи в гора. Свежото ухание на кедрите го изпълни с енергия. Много скоро се озова на отвесна скала, от която се виждаше дървеният мост към града и късата главна улица след него. Забеляза бариера, охранявана от местната полиция, доста преди моста, но не видя нищо подозрително по пътеките — само един човек, бягащ за здраве, и неколцина тийнейджъри, които видимо си търсеха удобно място да попушат трева.