Джефф Вандермеер - Агенцията

Лодката беше поела още повече вода и той осъзна, че ще се наложи да отделя повече време за изгребване, отколкото за гребане; да се тревожи повече да се задържи на повърхността, отколкото да се придвижва. Затова приближи скифа до брега, пусна котва и прегази до малкия плаж, покрит с черен пясък и засенен от надвесените дървета. Седна задъхано и дълго почива. Това беше последният му шанс. Можеше да се опита да поправи лодката. Можеше да се обърне и да закуца надолу по брега до Рок Бей. Да свърши с това, да свърши завинаги с мисълта за това. Да изтрие образа на биолога от съзнанието си, да не допусне никога повече да се появи пред очите му, да се изправи срещу онова, което се разрастваше зад гърба му. Помисли си какво ли прави в момента майка му, къде ли се намира. Яви му се дългата ръка на Уитби, протягаща се от етажерката, за да го погали, и Грейс на вратата, очакваща директора.

Върна се при лодката и взе всичко полезно, което успя да натъпче в раницата, включително ръкописа на Уитби за тероара. Закрачи обратно към линията на черните камъни, като се олюляваше леко под тежестта на товара си и се стараеше да се движи под прикритието на дърветата. Скоро лодката остана само спомен — нещо, което някога бе съществувало, но вече го няма.

Тази нощ отново видя светлини в небето — далечни, но приближаващи се. Стори му се, че чува корабен двигател, но светлините избледняха, звукът също, и той заспа сред шепота на вълните.

Привечер на следващия ден Джон зърна нещо да се движи по скалите и фокусира бинокъла си върху него. Искаше му се да вярва, че това е фигурата на биолога, че разпознава силуета и движенията й на фона на умореното небе, но я бе виждал само в плен. Инертна. Дезактивирана. Различна.

Първия път я изгуби почти веднага от наблюдателницата си близо до скалите; не можа да разбере дали се приближава или отдалечава. Камъните и формите се размиха и сляха, падна нощта. Изчака да види светлинка или огън, но нямаше нищо. Ако това наистина беше биологът, явно беше преминала в пълен режим на оцеляване.

Мина още ден, без да види нищо друго, освен чайки и една сива лисица, която рязко спря, щом го забеляза, а после се изпари в мъглата, която твърде отдавна покриваше всичко наоколо. Боеше се, че който и да е бил, вече се е отдалечил, че това не е било базата му, а само точка от по-дълго пътуване. Изяде още една консерва боб и пи пестеливо от манерката с вода. Сгушен, треперещ, в дълбоко прикритие. Отново стигаше до границата на уменията си, предназначени повече за следене по странични пътища и малки градчета, отколкото за оцеляване в дивата природа. Струваше му се, че е отслабнал с два килограма. Продължаваше да вдишва дълбоко кедрите и всичко зелено и живо като временен антидот.

Фигурата се появи отново на смрачаване. Пълзеше и подскачаше по черните скали с ловкост, която Джон знаеше, че не е по силите му. Когато погледна през бинокъла си и разпозна биолога, сърцето му подскочи, кръвта му закипя, кожата по ръцете му настръхна. Заля го вълна от емоции и той едва сподави сълзите си — на облекчение или нещо по-дълбоко? Достатъчно дълго бе съществувал вътре в себе си, за да не бъде сигурен. Веднага се изправи. Знаеше, че ако биологът стигне до брега, ще изчезне в дъждовната гора и едва ли щеше да успее да я намери.

Но ако тя го видеше да се приближава, преди да успее да я заговори, щеше да се изплъзне между пръстите му и повече никога нямаше да я види. Добре знаеше и това.

Приливът беше започнал. Светлината беше притъпена, плоска и сива. Отново. Вятърът беше станал остър. Нищо в морето не подсказваше за съществуването на човешки създания, с изключение на фигурата на биолога, която се надигаше и спускаше, и тъмната вена от черен дим, прорязваща небето над някой толкова далечен кораб, че не се виждаше дори през бинокъла.

Изчака тя да стигне до средата и дори се почуди дали не е изгубила вродената си предпазливост — все още беше по-лесно да пресече пътя й, отколкото очакваше. После се промъкна, приведен, от другата страна на скалния ръб, като внимаваше да крие силуета си от нейния хоризонт, въпреки че би се очертал на фона на гора, не срещу избледняващата светлина. Носеше раницата със себе си от страх някой да не я открадне, докато го няма. Въпреки че бе намалил товара си, той все още нарушаваше равновесието му и го затрудняваше, докато държеше пистолета или се катереше по камъните. Можеше да зареже ръкописа на Уитби, но му се струваше все по-важно да го държи през цялото време под око.