Джефф Вандермеер - Агенцията

Но когато се вгледа с бинокъла си през гъстата завеса от клони от сегашната си наблюдателница, откри пет-шест черни седани и джипове със затъмнени стъкла, паркирани по главната улица. Автомобилите смърдяха на Централата, както и застаналите до тях прекалено зализани мъже, които се преструваха на дървосекачи с ярки карирани ризи, дънки и нови ботуши, които очевидно не бяха изминали и един километър.

Фактът, че бяха толкова малко, говореше, че или това място беше едно от многото, които претърсваха, или биологът се бе превърнала само в част от значително по-голям проблем. Централата беше заета някъде другаде. Някъде на юг, може би.

В зависимост от това, колко добре познаваха навиците на биолога, може би смятаха, че би предпочела да се скрие някъде по на север по брега. Все пак трябваше първо да изключат града и околностите му. Навсякъде околовръст вирееха гъсти крайбрежни храсталаци и още по-гъсти дъждовни гори, през които не беше лесно да се премине. Тероар, в който дори опитните местни хора можеха да се изгубят, ако излязат от града, особено през дъждовния сезон.

Воден от някакво предчувствие, той изостави наблюдателницата си на скалата и тръгна надолу. Премина по дървения мост над реката и се изкачи на едно възвишение, което го поведе по поредица от покрити с мъхове и кедри хълмове, докато отново не стигна до водата. Отсреща, от другата страна на протока, беше къщата, в която бе живяла биологът. Ниско приведен, той се промъкна на зигзаг през трънливите шубраци и легна между разкривените дървета с бодливи листа, откъдето можеше спокойно да наблюдава.

Къщичката беше малко по-голяма от лодката му, а от гората бе разчистено само колкото за малка полянка отпред и за черния път, който се виеше по хълма отстрани. Зад този хълм се криеше по-голям имот: основната къща, от чийто комин се издигаше филиз от бял пушек.

От малката къщичка обаче не излизаше дим. Около нея нищо не помръдваше — дотолкова, че му се струваше неестествено. Не откъсваше поглед от гората от двете й страни, докато след около час и петдесетина внимателни огледа не осъзна, че част от земята се е преместила: камуфлаж. Който след няколко секунди се превърна в мъж с пушка и оптичен мерник, легнал под военно прикритие, който покриваше къщичката. След като забеляза първия, пред очите му се разкриха и други: по дърветата, зад трупите, дори нехайно надникващи за миг от самата постройка. Разбра, че биологът няма да припари до някогашната си къщичка, дори да й се е искало.

Затова той се отдалечи от мястото и се насочи обратно към лодката по много обиколен и уморителен маршрут. Не мислеше, че са го забелязали, но не искаше да оставя нищо на случайността. С благодарност се качи на лодката си. Беше изчерпал малкия си запас от ръждясали умения за ориентация в гористи местности и се радваше, че е имал късмет. Както и че лодката му още беше тук, а районът изглеждаше напълно пуст.

Изяде една консерва студен боб и отвърза лодката. До последно се придържаше към брега, а после бавно и спокойно премина през устието на залива, убеден, че все някак ще го открият от разстояние и Централата ще връхлети върху него.

Колкото и необятно да му изглеждаше морето в тези моменти, виждаше само чайки, пеликани и корморани, а някъде високо, както му се стори, летеше албатрос. Само белеещи се вълни, далечни сирени и неясни силуети на лодки и наблизо, и в далечината. Нищо, което да не изглежда местно; никакви новоизлюпени рибари.

По-лесно, по-добре беше да се отдалечи от всичко това. Тя сигурно беше на най-пустото и самотно място, което би могла да намери и където никой не би посмял да я последва.

Или беше там, или не. Ако не беше, то все едно — всичко беше безполезно.

Преследването напомняше на неравномерен пулс. Отслабваше и после отново набираше сила. През бинокъла си забеляза катер в далечината, който бързо се приближаваше по дъга към него. Чу хеликоптер, макар да не го виждаше, и двайсет минути хвърля прокъсаната си, безполезна мрежа, нахлупил безформената си шапка ниско на челото си. Използваше всичко, което имаше, за да се преструва на рибар. После звуците отслабнаха, а катерът сви обратно към брега. Всичко беше много, много отдавна.

Този нов пейзаж над залива Рок Бей му беше още по-чужд и по-студен — но също така му донесе облекчение, сякаш Зона X беше само климат, вид растителност, обикновен тероар, макар и да знаеше, че не е така. Толкова много тонове и оттенъци на сивото — сивото, което струеше от небето; непрестанно, безкрайно, неподвижно сиво. Петнистото матово сиво на водата преди дъжда, нарушавано от гребените на вълничките, сивото на самия дъжд, на пръските и кръговете по повърхността на океана. Сребристото сиво на истинските вълни в далечината, които се приближаваха и блъскаха носа на лодката, докато той се опитваше да я насочва през тях, а тя се люшкаше и двигателят й скимтеше. Сивото на нещо голямо и замислено преминаваше под него и надигаше лодката, а той се мъчеше да я държи неподвижна и да изключва мотора, притаил дъх, защото в тези мигове животът твърде много приличаше на сън, за да издиша.