Джефф Вандермеер - Агенцията

Разбираше защо биологът харесва тази част на света; факта, че човек можеше да се изгуби тук по множество начини. Можеше да стане съвсем различен от това, което си е мислел, че е. Мислите му застинаха за часове. Неистовата потребност да анализира, да раздробява деня или седмицата си, изчезна, а заедно с нея — теглото и шумът на човешкото общуване и взаимодействие, които вече не се побираха в черепа му.

Замисли се за тишината, в която ловеше риба на езерото като дете; думите, които му казваше дядо му с приглушен глас, като че ли бяха в църква. Почуди се какво ли ще прави, ако не я открие. Дали щеше да се върне или просто да се стопи в пейзажа, да се превърне в част от това, което щеше да намери тук, да се опита да забрави всичко, което се бе случило досега, и да стане ни повече, ни по-малко като пръските, които заливаха носа на лодката, пяната покрай брега, вятъра, който го брулеше в лицето? Тази мисъл му вдъхваше утеха, силна почти колкото желанието да я намери — утеха, която много дълго не беше усещал; много неща се смаляваха в далечината зад него и изглеждаха нелепи или измислени, или и двете. И в крайна сметка, несъществени.

През нощите на плаването си на север, вързал здраво лодката, където брегът позволяваше — достатъчно голям скален остров, за да го скрие, дъно, което да задържи котвата въпреки хлъзгавите водорасли — той започна да вижда странни светлини далеч зад гърба си. Издигаха се и се спускаха, носеха се по морето и небето — бели, зелени, лилави. Не можеше да определи дали търсят нещо или нямат определена цел. Но те развалиха магията и тази вечер той включи радиото, като го притисна до ухото си, пъхнат в спалния си чувал, за да намали колкото може повече силата на звука. Успя да долови само няколко непонятни думи, последвани от пращене. Не знаеше дали причината е някаква катастрофа или отдалеченото му местоположение.

Звездите над главата му бяха големи и неподвижни. Съществуваха върху платното на нощта, широко и дълбоко като съня му. Беше вече уморен, гладен за нещо различно от консерви и протеинови блокчета. Беше му омръзнало да слуша шума на вълните и звука на двигателя. Бяха изминали три дни, откакто напусна Рок Бей, а не бе зърнал и следа от нея по брега. Скоро щеше да стигне до най-отдалечената точка в района. Отдавна бе отминал местата, които можеха да се достигнат по шосе — само по пътека, вода или въздух. Краят на всичко, което можеше да се нарече Рок Бей.

Ако продължаваше да пести храната и водата, имаше достатъчно за още една седмица, преди да се наложи да тръгне обратно.

Поредната сутрин. В унес навлезе в залив, обграден от черни назъбени скали, остри като перки на акула. Реши да се приближи, защото му се стори, че прилича на брега, скициран в полевите бележки на биолога.

Скалите бяха покрити с миди и морски звезди, а стотици бодливи силуети на морски таралежи се криеха като подводни мини в плитчините. От два дни не бе виждал човек. Ръцете го боляха от гребането. Копнееше за топла храна, баня или знак, който да му покаже къде се намира. Лодката беше започнала да пропуска вода; част от времето му отиваше за изгребването й; повече се страхуваше да се отдалечи дори малко от брега, отколкото да не се блъсне в някой зъбер.

Скалите образуваха груб ръб чак до брега и беше трудно да ги заобиколи. Една вълна го отнесе твърде близо и той се удари в тях; усети разтърсването с костите си. Протегна едното весло, за да се отблъсне; отначало то се плъзна и се наложи да опита отново, после загреба неистово, докато се отдалечи достатъчно от прибоя.

Трябваше му секунда да проумее защо се е плъзнало греблото, вместо да се чуе обичайното стържене. Някой ядеше мидите. С изключение на малкото кафяви водорасли, скалата беше напълно оголена. Погледна през бинокъла си и видя, че скалите по-нататък също са голи, а по-близо до брега се забелязваха дори бели кръгове на местата, на които мидите се бяха съпротивлявали на брането.

Нямаше следи от огън или други признаци на живот, но някой или нещо очевидно се хранеше с мидите. Ако беше човек, можеше да е всеки. Но пак беше повече от това, което имаше вчера. В него забушуваха едновременно тревога, облекчение и нерешителност. Ако беше човек, може би вече беше забелязал лодката му. Първо реши да акостира тук, после обърна и греба чак до мястото, от което беше дошъл — до следващото заливче, скрито от огромните скали, които се надигаха от океана и образуваха негостоприемен остров.