Джак Чокър - Медуза - Мръвка за тигъра

В същия миг осъзнах, че нещо не е наред. Огледах малката стая и веднага се сетих какво ме бе стреснало.

Това не беше клиниката на Сигурността, нито друго познато ми място. Тясна стаичка с обем не повече от дванайсетина кубически метра, въпреки по-високия от обичайното таван. Имаше койка в ниша, умивалник и до него стандартен люк за подаване на храна. Видях и капака на затваряща се в стената тоалетна. Нищо друго… или бърках?

Почти веднага забелязах най-очевидното. Не можех дори да шавна, без да ме засекат оптическите, а вероятно и шумовите монитори. Явно не бих успял да отворя вратата отвътре. Вече знаех къде съм. В затворническа килия.

И още по-лошо — усещах леко трептене. Не ме дразнеше, даже се долавяше едва-едва, но веднага разбрах какъв е източникът му. Намирах се в кораб, който летеше нанякъде в пространството.

Надигнах се отново от койката и леко ми се зави свят, ала скоро ми олекна. Започнах да оглеждам тялото си.

Беше по-ниско и леко от онова, с което бях свикнал и много по-кльощаво, но очевидно отговаряше на стандарта за мъж в цивилизованите светове. Не осъзнах веднага най-натрапващата се разлика, но нямаше как в края на краищата да не схвана в какво положение съм попаднал. Имах свеж младежки вид без нито една врязана от годините бръчка или гънчица. Всъщност на това тяло тепърва му предстоеше да навлезе от юношеството в младостта. Естествено не беше моето и аз дълго стоях като цапардосан по главата.

„Това не съм аз! — безмълвно крещеше съзнанието ми. — Един от тях съм… Копие!“

Отпуснах се премалял на койката и си заповтарях, че е невъзможно. Нали знаех кой съм, помнех всяка подробност от живота и работата си.

След малко стъписването ми бе пометено от яростта… и отчаянието. Аз бях нечий двойник, жалко подобие на съвсем друг човек, който вероятно добре се забавляваше, следейки всяко мое движение или мисъл. Веднага го намразих с такава безумна сила, че не помагаха никакви подсказани от логиката доводи. Седи си, значи, в уют и безопасност, наблюдава ме… а когато всичко свърши, ще се отбие да му изтрият паметта и ще се върне към тъпото си живуркане. Докато аз…

Щяха да ме стоварят в един от световете на Диаманта, да ме затворят във вечен капан, сякаш съм някакъв свръхпрестъпник — и там да остана до сетния си дъх. А какво щеше да ме сполети, щом си свърша работата? Нали сам си прочетох присъдата още когато се събудих. О, Господи, колко ужасни неща знаех само! Разбира се, ще ме следят през цялото време. И ще ме убият, ако се издам. Е, приключа ли със задачата си, пак ще ме убият — за всеки случай.

В този момент моите професионални навици изглежда се намесиха и поукротиха яростта. Върнах си самообладанието и започнах да обмислям онова, което ми беше известно.

Наблюдение? Естествено по-строго от когато и да било преди. Спомних си, че Крега говореше за някакъв органичен предавател. Кефиш ли си сега, копеле мръсно? Голямо удоволствие ли е да преживяваш бъркотията в главата ми?

Отдавна усвоените умения отново се намесиха, за да ме успокоят. Няма значение, казвах си. Първо, знам как мисли той, а това е предимство. Двойникът ми най-добре от всички разбира колко е трудно да пречукаш кучи син като мен.

Все пак си е страшен шок да осъзнаеш, че не си този, за когото се смяташ, а изкуствено творение. Тежък удар е и да разбереш, че предишният живот, който си спомняш, дори да не е твой, е минало свършено. Никаква цивилизация, никакви игрални маси и красавици, никакво неудържимо прахосничество. Но още докато седях на койката, започнах да се адаптирам. Затова избират хора като мен — способни сме да се нагодим и впишем в почти всякакви условия.

Тялото не беше моето, но аз пак си бях същият. Паметта, мислите и личността правят човека, не карантиите му. А кой всъщност съм… струваше ми се, че моите спомени принадлежат на онзи тип не повече, отколкото на мен самия. Преди да ме вдигнат от креслото в клиниката на Сигурността и без това съм бил друг човек. През повечето време голяма част от паметта и знанията ми са липсвали. Именно съществото, шляещо се между изпълнението на две задачи, е било изкуствено, създадено едва ли не насила. Действителното ми „аз“, затворено и съхранявано в техните психохирургически компютри, излизаше на бял свят само когато имаха нужда от него… и бяха прави да постъпват така, по дяволите! Пуснат безконтролно на свобода, щях да представлявам не по-малка заплаха за структурите на властта от който и да е престъпник.