Джак Чокър: Медуза: Мръвка за тигъра

— Струва ми се, че те разбирам. Затова се върна тук, нали? Боиш се от мен и от Конфедерацията повече, отколкото от пришълците. И все пак се върна. Естествено е да се чувстваш потресен, щом никак не си го смутил с блестящата си прозорливост. Приемам, че нещо сме пропуснали. Но какво е то?

— Нямам представа. Мора ме упрекна, че не съм стигнал до логичния край в разсъжденията си. — Той въздъхна и потропа с пръсти по края на пулта. — Вероятно е свързано с особеностите на пришълците. Ятек твърди, че и за него е трудно, да вникне в същността им, но поне разбира онова, с което се занимават. Значи са важни не самите дела, а подбудите за тях. — Изведнъж мъжът тресна с юмрук по плота. — Но ние знаем към какво се стремят, по дяволите! Няма как да грешим!

Отново стисна устни и си наложи да бъде по-сдържан.

— Сблъскваме се с все същото затруднение от началото на задачата — изрече компютърът. — Нито сме се срещали с пришълците, нито сме ги виждали. Не ни е известно почти нищо за тях, освен че дишат въздух, подходящ и за хората, и се чувстват добре в температурния диапазон, който и човешките същества понасят.

— Това е проблемът — кимна агентът. — Нищо особено няма да науча и от данните за Медуза, освен ако там не е станало някакво чудо. Убиец-психопат, който вижда пришълците, ги обявява за въплъщение на непоносимото зло. Не по-малко лудата Владетелка на Харон смята външността им за забавна — нямало нищо страшно, само дето били ужасно себични. А умни хора като Крийгън и Мора съзират в тях градивна сила. Ето какво знаем след толкова напъна…

— Нито една раса — започна назидателно машината — не може да излезе сред звездите и да постигне толкова много, ако не се грижи за собствените си интереси. Мисля, че би трябвало да пренебрегнем приказките на ненормалния престъпник. Най-вероятно външният им вид е твърде стъписващ за човешките представи или пък миришат отвратително. Нелепо е да очакваме, че еволюцията на тяхната родна планета, колкото и условията да са били близки до земните, е създала същите форми.

— Мислех за страшните му очи… — промърмори мъжът. — Твърди, че не е робот и си е все същият Ятек Мора, осъден на изгнание в Диаманта преди повече от четиридесет години. Не съм толкова наивен, за да вярвам на всяка негова дума, но нека за миг допуснем, че казва истината. Тогава откъде се е взел този вцепеняващ поглед?

— О, сигурно си е променил очите с помощта на микробите на Уордън, за да стряска околните. Както се убедихме, на Харон това изобщо не е трудно.

— Знам ли… Ами ако в зъркелите му се крие някакъв по-особен смисъл? Какво вижда с тях? И как? Дали не ги е нагласил да възприема по-широк спектър от електромагнитните вълни? Не ми се вярва да го е направил само от суета. Или пък е някаква форма на самозащита? Чудя се…

— Много се отклонихме от обсъждането на основното ти задължение!

— Първо искам данните от Медуза. Дано все пак открия в тях липсващата част от картината. Пък и съпреживяването сигурно ще освежи и пришпори малко мисълта ми. Няма да ни навреди да знаем какво е станало и там.

— Но нали Тейлънт Ипсир е жив? На Медуза се провалихме…

— Нима не разбираш, че Владетелите на Диаманта вече са най-малката ни грижа? Имам нужда от повече информация! На онази планета явно са в по-пряка и по-редовна връзка с пришълците. Остави ме да събера всички данни, които са ми необходими!

— Мога ли да разчитам, че независимо от резултатите ще съставиш и изпратиш своя доклад?

Агентът кимна енергично.

— Ще имаш проклетия доклад.

Стана и се премести пред главния пулт, настани се удобно в голямото меко кресло.

— Готови ли сме?

— Да.

Машината спусна психосондите, които човекът нагласи старателно върху главата си. Почти не усети инжекцията, вкарала в тялото му веществата, подготвящи неговата психика за обработка на особеното знание, което щеше да се излее в нея.

Двойникът, изпратен на Медуза, имаше в черепа си органичен предавател. Затова всяка случка или изречена и чута от него дума накрая попадаше в компютъра като необработени данни. Сега всичко това щеше да мине през съзнанието на агента, за да отсее той вече известните неща и ненужните дреболии. Двойникът щеше да разказва, сякаш се намираше в модула… а и действително беше така в един доста чудноват смисъл.

Лекарствата и невралните сонди си свършиха работата. Собствената му личност и памет избледняха като фон, мястото им зае почти същият човек, ала и някак различен.