Джак Чокър - Медуза - Мръвка за тигъра

Ала докато техният „оригинал“ съпреживяваше приключенията на своите „копия“ на Лилит, Цербер и Харон, все по-ясно виждаше как те се отърсват от скъпи за него ценности, от верността си към Конфедерацията… и дори от представата за това човешко общество, на което той бе посветил живота си.

Сега, уверен, че е разгадал същността на заговора, но и притиснат от своя компютърен партньор и началниците си, той обясняваше всичко това на Мора. Не самонадеяност го подтикваше да разкрие подобна тайна на странния шеф на сигурността, работещ за пришълците. Искаше между тях да припламне доверие. Мора познаваше друго негово „аз“ на Харон — Парк Лакош. Вече щеше да разбере с кого си има работа.

Мъжът с нечовешките очи се изненада.

— Всички те са твои копия? Приказно! В известен смисъл наподобяват роботите на Крийгън, но явно сте направили още една крачка напред по този път. Добре, съгласен съм, че е възможно да постигнем сделка с теб . Подозирам обаче, че щом си съпреживявал всичко, което ги е сполетяло през последната година, вече изобщо не си този, когото Конфедерацията е изпратила тук… а това е ясно и на началниците ти. Всъщност иначе дори този разговор нямаше да се състои. Предполагаш, че е възможно повече да не излезеш жив от своя модул. Сам разбираш, че така и аз оставам с празни ръце. Както и да се спогодим обаче, това няма да означава нищо за онези над теб в системата. Все пак признавам, че съм трогнат от твоите усилия. Между другото, не е задължително да се връщаш в модула…

Агентът се взря право в пламтящите от екрана очи, чийто поглед на живо никой не можеше да издържи.

— Ако изобщо си ме опознал досега, би трябвало да разбираш защо се чувствам длъжен да се върна. Наричат професията ми „убиец“, но аз не съм наемен касапин. Искам да си свърша работата, стига това да ми е по силите.

— Да допуснем, че оцелееш, след като изпратиш доклада си. Какво ще правиш после? Къде ще отидеш? Уверен съм, че няма да се завърнеш в Конфедерацията.

Мъжът в кораба се ухили.

— Да не би случайно да ми предлагаш нова работа?

— Приеми го и тъй, ако желаеш. Искрено се надявам да оцелееш. Ще ми бъде любопитно да си поприказваме на воля.

Агентът се засмя.

— Ами тогава просто хвани за ушите Парк и започвайте. Или Кат Тремон. Или пък Куин Жанг. Хм… да му се не види, още не знам под какво име се подвизавам на Медуза. Не съм стигнал до този запис.

Мора искрено се учуди.

— Досетил си се за всичко това, без да имаш данните от Медуза? Притежаваш изумителен ум!

— Такъв са ме създали и отгледали. — Агентът въздъхна. — Ако ми е писано да живея, скоро ще се срещнем. Ако пък не… ще останат другите, колкото и да се различават вече от мен.

— Ще бъде фантастична сцена да се съберете петимата на едно място. Май трябва да помисля над това.

— Да, същинска приказка — сдържано се съгласи мъжът от кораба. — Но никак не ми се вярва тъкмо аз да се окажа любимецът на компанията.

— Кой знае? Предполагам, че просто ще се сблъскаш с четирима проницателни и амбициозни мъже, които освен всичко друго вече са различни от теб личности… Благодаря ти все пак за предупреждението и доброжелателството. Ще предам разговора ни до последната подробност на когото трябва. Аз също се надявам да избегнем галактическа война, но нека по-мъдрите от мен изберат бъдещето! — Мора се запъна за миг. — Желая ти късмет, противнико — добави той искрено и прекъсна връзката.

Агентът поседя още няколко минути пред потъмнелия екран.

„Не успя да ме убедиш, че разполагаш с цялата картина…“

Наистина нещо липсваше. Другият се държеше твърде безгрижно, изглеждаше прекалено самоуверен. Трябваше да намери последната, жизненоважна частица информация. Може би данните от Медуза щяха да му я разкрият. Дано…

Никак не му се искаше да влезе отново в модула. Там го дебнеше смъртта — не само неговата, а на още милиони хора.

Дали Мора блъфираше? Опитваше ли се да го надхитри, или наистина не се съмняваше в победата?

Мъжът въздъхна, надигна се от стола и тръгна по коридорите на огромния стражеви кораб към скачения с него модул.

Вратата се отвори и после се плъзна обратно на мястото си със съскане, което му прозвуча някак зловещо. Макар модулът да бе скачен с кораба, компютърният партньор на агента го контролираше напълно. При нужда можеше да използва самостоятелните системи за захранване и пречистване на въздуха, имаше и синтезатор на храна. Вратата всъщност представляваше въздушен шлюз. Модулът се пренасяше с товарен кораб, после влекач го издърпваше до базата, с която трябваше да се скачи в специално пригодена ниша. Нямаше собствени двигатели.