Джак Чокър - Медуза - Мръвка за тигъра

Само след минута механизмите на въздушния шлюз се включиха, контролната лампичка изведнъж светна в зелено. Чу се съскане на пневматика и вратите се дръпнаха встрани. В първия миг не помръднахме. После седналите най-близо до изхода се изправиха и тръгнаха към него. Въздъхнах и ги последвах.

В покрития проход ни скова нетърпим студ. Всички бяхме голи и без много-много да се замисляме, се втурнахме към сградата. Влетяхме в залата посинели. Там вече ни чакаха мъж и жена. Развикаха ни се да отидем веднага при дългата маса до едната стена и да си изберем дрехи, за да не замръзнем. Не се наложи да ни увещават дълго. Е, на мен специално ми беше трудничко да си намеря нещо по мярка, затуй грабнах първото, което що-годе ми пасваше. Имаше стандартно вълнено бельо, дебели куртки и панталони и топли ботуши с козината навън. Разбира се, почувствах се много по-добре, когато се навлякох с няколко ката дрехи, но вече бях толкова премалял от студ, че ми трябваше време да си припомня къде съм.

— Щом свършите с обличането, стройте се ето тук! — кресна жената с пронизителния глас на строеви сержант.

Подчиних се веднага по вкоренен рефлекс, сякаш бях попаднал отново в курса за начална бойна подготовка. Едва когато застанах в редицата, действителността ме връхлетя с пълна сила. Вече се намирах на Медуза… и още с първия мразовит повей след отварянето на совалката в тялото ми бяха започнали да нахлуват странните микроби, които щяха да се превърнат в мои най-бдителни надзиратели.

Двамата, които ни посрещнаха, изглеждаха яки, корави и гадни. Направо излъчваха наглия навик да налагат студенокръвно и делово властта си. Носеха униформа в мътнозелено и черни обувки с гумени подметки. Стори ми се, че дрехите им са доста тънички и изобщо не ги пазят от студа. Всъщност ако трябваше да съдя само по облеклото им, бих се заклел, че температурата в залата не е под нулата, а като в тропиците на нормална планета. Имаха знаци за чин на униформите си и стига тук да се придържаха към общоприетата символика, мъжът беше сержант, а жената — ефрейтор. На предните десни джобове видях и някакви странни змиевидни емблеми.

Всички се строихме и се обърнахме с лица към посрещачите си, а те ни отвърнаха с такива гримаси, сякаш бяхме гнусни уроди, проснати на лабораторната маса за дисекция. Незабавно се изпълних с неприязън към тях.

— Аз съм сержант Горн — обяви мъжът.

„Ами да, красавецо, с този писклив и самодоволен гласец няма какъв друг да си!“

— А това е ефрейтор Сугра. Определени сме за ваши наставници в адаптацията ви към Медуза, освен това сме медицински техници на групата. Мисля, че достатъчно се навлякохте. Не се притеснявайте, ако дрехите не са ви по мярка, с всички е така в началото. Докато се приспособите към местните условия, вече ще ви е подготвен пълен индивидуален комплект облекло според точните ви размери. Първо обаче трябва да ви отведем в центъра за адаптация, затова последвайте ме — отвън ни чака бус!

Завъртя се на пети и тръгна към изхода, а го послушахме след миг колебание. Ефрейтор Сугра вървеше по петите ни, сякаш за да не се загуби някой.

Забелязах веднага, че бусът е с непозната за мен магнитна двигателна система. Вътре имаше твърди излети седалки и две редици лампички. Толкова. Не видях никого отпред. Както бързо се убедихме, не беше предвидено салонът да се затопля. Затова пък возилото изглеждаше здраво като древна крепост и поне ни защити от шумния вятър и гъстия сняг. Щом всички се настанихме, ефрейторката измъкна някаква карта от многобройните си джобове и я пъхна в един процеп на контролния пулт. Вратите изсъскаха и се затвориха, потеглихме бързо, но плавно и след миг се измъкнахме от тунела на повърхността на Медуза.

Оказа се, че космодрумът не е особено близо до града. След около четвърт час излязохме от зоната на виелицата и започнахме да различаваме затрупаната със сняг околност. В далечината зърнах високи планини, мрачни и доста зловещи. Никъде не видях признак на живот, но не се учудих особено.

Бусът явно се движеше по някаква насочваща силова линия под снега. Забави изведнъж, но не рязко, когато доближихме внушително здание, показало се от бялата мътилка. Спряхме, почакахме, пак тръгнахме, отново запълзяхме бавно.

Сержант Горн взе микрофона от поставката му.

— Влизаме през западната порта на град Сивата падина. Времето тук не е приятно, както вече се убедихте, затова градът почти изцяло е под земята… всъщност под вечно замръзналия стой. Спирахме два пъти, докато ни пропуснат през силовите полета, без които вътре щяха да се промъкват диви животни и всевъзможни натрапници. Искам да знаете, че наоколо щъкат твърде неприятни твари.