Колин Грийнланд - Всичко от начало

— Е, и? — попита тя.

— Какво „Е, и“? — отвърнах аз.

— Здравей, Вира — каза Мей, ледено й се усмихна над рамото ми и после, преди Вира да успее да отговори, продължи: — Кога ще ни позволиш да видим кораба? Всички умират да го видят.

— Вярно ли е, че е сандзауски Таласъм? — попита Моли. — Един от сандзауските Таласъми?

Канех се да я попитам какво иска да каже, но Мей ме прекъсна. Беше събрала гостите да видят придобивката ми и трябваше да им обърна внимание.

Мей Ли и Моли Джейн. Чудя се какво ли се е случило с тях. Мей Ли сигурно още е там. Сигурно вече си има собствена работилница. А може да командва нечия флотилия. Спомняш ли си Мей Ли, Алис? Тя настояваше да те разгледаме.

СПОМНЯМ СИ МЕЙ ЛИ. ИМАШЕ ПРЕКРАСНИ ДЛАНИ.

Нали не искаш да кажеш, че си била в състояние да усетиш ръцете й?

НЕ, РАЗБИРА СЕ. НО ГИ ЗАБЕЛЯЗАХ. БЕШЕ МНОГО СРЪЧНА. НАКАРА МЕ ДА СЕ ПОЧУВСТВАМ КАТО МУЗИКАЛЕН ИНСТРУМЕНТ.

Ясно.

СЪВЪРШЕНО НАСТРОЕН.

Ясно!

ПРОСТЕТЕ, КАПИТАНЕ. БЯХ СЕ ЗАМЕЧТАЛА. ЗНАЕТЕ, ЧЕ НЕ БИХ СИ И ПОМИСЛИЛА ДА СЕ ОПЛАКВАМ ОТ ВАШИЯ СТИЛ НА ПОДДРЪЖКА. ВЕЧЕ СЪМ СВИКНАЛА С НЕГО.

Ще млъкнеш ли?

ИЗВИНЕТЕ.

Алис, обещавам ти, че в момента, в който се измъкнем от тая каша, в момента, в който получа пари, обещавам ти пълен ремонт, обеззаразяване и всичко останало.

НАЙ-ВАЖЕН Е ОСЕВИЯТ КЛЮЧ.

Всичко! Можеш да имаш всичко. Веднага, щом ми платят.

НАДЯВАМ СЕ ДА Е СКОРО, КАПИТАНЕ. НЕ МИ СЕ ИСКА ДА ВИ ИЗОСТАВЯ НАСРЕД ПЪТ.

Внезапно в небето разцъфна бял пламък, като хризантема върху кадифе, после стана тъмночервен. Сини магнезиеви проблясъци се заизвиваха нагоре в ледената нощ. Сигнални ракети хвърлиха алена светлина над веселящите се тълпи. Покрай канала обикаляха дребни фигурки с огнени жезли, прескачаха от кораб на кораб и сенките им се протягаха по фасадите на сградите от отсрещния бряг. Стъклото приглушаваше воя на клаксоните и пиянските крясъци долу.

Табита Джут леко се олюляваше до прозореца в апартамента на Марко Мец и наблюдаваше останките от карнавала в Скиапарели. Никога ли нямаше да се разотидат по домовете си?

Тя докосна силовото поле, което не позволяваше на студа да проникне вътре. То ухапа показалеца й с тъпи зъби. Прозорецът беше френски, генераторите на поле бяха невидими и безшумни. Свиреше музика. Табита се опита да се облегне на полето.

— Недей — предупреди я Марко. — Едва си, дошла.

Той се приближи и застана зад нея, постави ръка на рамото й, прегърна я през кръста и зарови лице в шията й.

Табита се завъртя в ръцете му и целуна пълните му устни, притисна се към здравото му тяло.

Марко я целуна по бузата и прошепна в ухото й:

— Навярно би трябвало да си свалиш палтото.

— Навярно — отвърна тя. Чувстваше се смазана. Като че ли всичко шеметно летеше напред и все пак тя леко прескачаше от миг на миг, като ригелиански силф. Всичко изглеждаше лъскаво, сякаш бе покрито със сребро. Табита изтупа звездния прах от краката си и протегна ръце към прелестния мъж пред нея, но той беше практичен и й взимаше чантата, ах, чантата!

— Просто ще я оставим тук — каза Марко и я отнесе на маса, която представляваше дълга ниска плоча от нещо прозрачно. — Между другото, какво носиш вътре? Да не тренираш вдигане на тежести?

— Събирам разни неща. От пътуванията си. Разни странни неща — отвърна Табита и погледна към него. Беше съвсем близо и не можеше да го фокусира. Започна да разкопчава блузата му. Той носеше термофланелка, тя изгуби търпение, вдигна я нагоре и наведе глава, за да целуне широките му кафяви гърди.

— Не ти вярвам — заяви Табита.

Усети, че Марко се напряга.

— Моля? — попита той. — Какво означава това?

— Аз пилотирам баржа — поясни тя. — Срещам много мъже. И много жени. Но ти, ти си междупланетен артист… — Произнесе го много внимателно, ставаше все по-трудно да говори ясно, езикът постоянно й се пречкаше. — Ти — продължи Табита, като прокарваше пръсти през гъстите косми на гърдите му, — ти, това място… — и искаш да ме наемеш!

Марко се отпусна.

— А ти — нежно я целуна той, — си смазана от умора.

— Окончателно смазана — потвърди Табита. — Окончателно. Пи ли от онова?

— От кое?

— От онова там на купона.

Марко се подсмихна.

— Онова там на купона — повтори той. — Мисля, че пийнах малко от онова там.

— Беше дрога — каза Табита. — Качествена стока. — Тя запремигва към него. — Наистина. — Навярно не й вярваше.

Протегна ръце към него. Дланта й премина през живачната суспензия, както „Алис“ навлизаше в изкривеното пространство, гладка, лъскава и искряща по цялата си дължина. Вече си бе свалил фланелката. Табита се зае с колана му. Токата беше модерна и сложна, но се стопи в ръцете й.