Колин Грийнланд - Всичко от начало

За онези хора, които предпочитаха да се реят из космоса, вместо да висят по орбиталните строежи, Марс и неговите луни бяха първото благо на дарения им космически двигател. Операциите се насочваха от капелански ръце, капелански машини изпълняваха задачите, ала именно хората от Земята, неговата най-близка съседка, се заеха с огромната работа по разработването на Марс. Усърдието им бе разбираемо. Неочаквано ставаше достъпна цяла нова планета, при това не само достъпна, а свободна, необитаема, пустееща. Изоставена.

Днес, когато Червената планета изобилства от сантиментални копия на „Древните“, по-скоро плод на въображението, отколкото на археологията, трудно можем да си представим, но по времето на Голямата крачка единствените следи от онази някога горда раса на архитекти и инженери бяха гигантските канали.

Въпреки внушителната си големина, те се намираха в жалко състояние: задръстени с наноси, целите напукани й с брегове, разрушени от дългите, сурови марсиански зими. Там, където каналите изчезваха сред долините и скалите на прашните пустини, първите пионери ужасено отстъпваха пред безумния терен. Само опитното око на тяхната капеланска наставничка можеше да каже къде в цялата тази пустош от базалт и шисти може да лежи скрит ключът към изгубения свят. Като следваха насочения й показалец, те излязоха в голата пустиня и започнаха да копаят в пясъка. Едва тогава се появиха на бял свят огромните блокове и плочи на заровения град.

Покриха го с купол, за да го предпазят от прашните бури и въздуха. Нарекоха го Скиапарели 2 2 Джовани Вирджино Скиапарели (1835–1910) — италиански астроном, открил „каналите“ на Марс. — Б. пр. в чест на прочут астроном. Изкачиха се по вулканите на Тарсис, пресушиха Сребърната долина и повалиха горите на Червения бурен. Тук имаше гравитация, с която можеше да спориш, тук имаше хоризонт, толкова близък, че да се пресегнеш и да го достигнеш, С помощта на първобитните генератори на микроклимат, едва започнали да излизат от орбиталните заводи на Домино Валпарайсо, разбудиха заспалата екология и грубо я разтърсиха. От ръждивите дюни поникнаха ниски кактуси. Предприемачите се връщаха в града и приказваха за тревисти оазиси, отново се отправяха в пустинята и откриваха марсианското измръзване.

Годините отлитаха, компанията беше пъстра и ако въздухът бе рядък, е, нима това не придаваше на живота сладостен привкус на опасност? Присъствието на капеланските ръководители и еладелдийската полиция не изглеждаше толкова потискащо обезкуражаващо, когато имаше голяма вероятност да се самоубиеш, ако се противиш. Фактът, че Рио Маас е проучена с пясъчна шхуна, вместо със самолет или верижна машина, навярно се дължеше точно на тази причина: защото беше далеч по-опасно. Моряците, попаднали във внезапна пясъчна виелица или преобърнали се в Гърлото на Митридат, рядко бяха спасявани. Ръководителите ги съветваха да избягват такива неща. „Те знаеха какъв риск поемат“, казваха капеланите и скръбно поклащаха големите си глави. На популярен плакат за набиране на емигранти от това време е представено усмихнато човешко бебе с огромни ботуши, изцапани с червен пясък. Колкото и да е сантиментално, изображението ясно улавяше онзи възторг, с който човечеството навлизаше в нещо прекалено голямо, за да се справи с него — засега.

Ами марсианците, онази изчезнала раса от титани, какво можем, да кажем за тях? Дори днес почти нищо повече от онова, което толкова красноречиво разкрива архитектурата на стария Скиапарели. Че са били титани, можем да съдим по сградите им, които изцяло използват преимуществото на слабата гравитация. Били са едри, силни, имали са величествени и мащабни планове. Работили са с камък, желязо и тухли. Макар че очевидно не са обръщали особено внимание на естествената светлина, в няколко от онези неравномерни и безформени дупки, в които вие вятърът, има следи от стъкло. Другаде — от примитивен, но не съвсем безуспешен опит за железобетон.

Все още не е известно какво са представлявали тези сгради. Определено не приличат на жилища. Колкото и да са били жулени от бурните и замръзващи пясъци, изличили всякакви следи от уреди и мебели, по стените и таваните им все пак са се запазили знаци: останки от врязани и понякога инкрустирани редове правоъгълни форми, които многобройни специалисти категорично определят като писменост, въпреки че никой не е предлагал правдоподобен превод.

Ако си позволим свободно да тълкуваме характера на марсианците на основата на техните скелета, сухи цистерни и подземия, на правите им стълбища, канали и тръбопроводи, както и на самите прочути канали, те са били сериозен и упорит народ, задълбочен в начинанията си, без склонност към отстъпление и лекомислие. Шейсет и седемте руини в Барзумската равнина, масово наричани „храмове“, може наистина да са били такива, но спокойно може да са били казарми, изолирани клиники за психично болни или жертви на силно заразни болести, или пък ваканционни лагери. Няма никакви доказателства, че на арената ритуално са заколвани страшни зверове или че върху олтарите на намръщени божества са принасяни в жертва красиви робини.