Колин Грийнланд - Открадни си свят

Но ето че и оръжията на Ордата се закашляха, обвивайки се в мръсносив дим. Ужасяващи снаряди — мъртви котки, ръждясали болтове и остриета на бръсначи — разкъсваха ветрилата на делтапланерите.

Дори водата в акведукта закипя и забълбука, отделяйки смрадливи изпарения. Роботите отказваха да навлязат в нея. Катереха се един по друг или лазеха по парапета, само и само да не попаднат в обездвижващата течност — защото тези от първите редици, които вече бяха навлезли навътре, не можеха да се помръднат, превръщайки се в лесна плячка за врага. Варварите подскачаха радостно и се смееха гръмогласно, докато мачкаха парализираните роботи с мощните си мотори.

Отзад, на две издигнати площадки бяха монтирани халюциноматите, които бълваха илюзии върху нещастните ескадрони, притиснати в участъка между предмостието и барикадираните улици. Войниците се нахвърлиха един върху друг, стари бойни другари се удряха свирепо, макар след това да се кълняха, че са виждали само косматите лица на войните от Ордата. Появиха се красиви създания с неясна полова принадлежност, подканяйки ги да се приближат към ръба или направо да скочат в бездната. Завладени от неописуема храброст, сержанти крачеха с голи гърди право срещу настъпващата паплач.

Полковник Старк засенчи очи.

— Визьори! — нареди тя.

Напред пристъпиха следващите редици — мъже и жени, защитени с визьори и силови полета, разузнавачи с предаватели, които да насочват атаките на делтапланерите право върху батареите от халюциномати. Грамадните хвърчила се издигнаха, извън обсега на оръжията, описаха елегантен завой и стовариха бомбите си над платформите, след което се стрелнаха обратно към приятелските линии.

Пушеци и разпрашена матрица се спуснаха над баталната сцена и закриха съблазнителните пулсации на халюциногенните машини. Артилеристите от Ордата удвоиха усилия, но вече водеха огън на сляпо.

— Светлини! — провикна се полковник Старк и в миг блеснаха свръхмощни прожектори. Сред бъркотията на моста тя успя да различи продължаващите да пълзят напред механични чудовища. Това бяха най-солидно бронираните всъдеходи, които макар и създадени за гражданска служба, можеха да се равняват по огнева мощност с някой лек танк. Бойните роботи мачкаха преобърнатите мотоциклети, превръщайки ги в купчини старо желязо, което пък прибираха пълзящите отзад машини за скрап. Навсякъде из акведукта знамената на Ордата попадаха в механичните ръце на врага. А челните бронирани редици продължаваха да настъпват напред, щракайки заплашително с металическите си щипки.

Изведнъж отзад се появи грамаден, страховит силует: изправен, двукрак, висок колкото десететажен блок. Ревът му бе толкова мощен, че разтърси прозорците на Амигдалейската врата.

Командният пост се разлюля. Разнесоха се уплашени викове на адютанти, усилени многократно от микрофоните. Полковникът опря длани на контролния пулт и втренчи поглед през мътилката, която се, стелеше над бойното поле.

— Какво е това? И откъде, по дяволите, се взе?

Чудовището вече приближаваше моста, мачкайки бронираните роботи с грамадната си пета.

Горилата на Ордата беше встъпила в боя.

Бордеите на Лайняния улей бяха обхванати от пламъци. Измършавели мъже и жени висяха по въжените стълби или политаха с писъци надолу към пропастта, подгонени от огнените езици, които се стрелкаха във всички посоки. От най-високите площадки деца замеряха с камъни отредите на червените барети. Войниците отвръщаха с унищожителни виолетови залпове.

В уютните кухни на изоставените къщи от Литъл Фоксборн настръхнали перки и побеснели кучета се боричкаха сред изтърбушени мебели и перушина.

Изправена досами ръба на Латералната издатина , Занна Робинс продължаваше неуморния си коментар, докато долу зад нея битката бе достигнала своя апогей. Зрителите можеха ясно да различат очертанията на гигантската горила. Беше прекосила акведукта и се беше покатерила на един страничен надлез, преди напуканата настилка отдолу да започне да поддава. Потънала до пояс в натрошена матрица, горилата продължаваше да поваля с ръце летящите наоколо делтапланери и да оглася въздуха с могъщия си рев. Някакъв човек с пъстроцветни дрехи седеше на рамото й и отбиваше с чук атаките на катерещите се по туловището роботи.

Изправена в леглото, Табита не можеше да откъсне поглед от екрана. Най-сетне, уплашена за здравето й, една от сестрите успя да й извърне главата и Джут остана така, притиснала длани към бузите си. Нямаше никакъв смисъл да гледа повече. Нека се изтребват, помисли си тя, само да ме оставят на мира. Споходи я странното усещане, че всичко това е предназначено само за нея, че целта е да й докажат колко малко власт има над кораба. И над пътниците, които никога не беше обичала.