Колин Грийнланд - Открадни си свят

— Размирици вече избухнаха — отвърна твърдо полковникът, — но ние разполагаме с достатъчно сили и снаряжение, за да не позволим те да ескалират. Нека повторя отново — тя махна решително с ръка, — във всеки район, заселен или незаселен, ние разполагаме с необходимите сили, за да потушим всякакви прояви на насилие.

Като по команда на един от мониторите се появи лейтенант Риков.

— Госпожо, вражеско нападение! — докладва стегнато той. — В Силвианския акведукт!

Веднага показаха картина от мястото на събитието — неясни, но масивни контури, които пълзяха зад пелена от радиосмущения. Мярна се войник в пълно бойно снаряжение, размахващ очукана сабя зад корпуса на брониран камион. Съдейки по плътния слой мръсотия по лицето му, беше от Ордата на Хаоса.

Ето го най-накрая — Окципиталният наплив . Съветът бе разделен по въпроса дали да го очакват преди или след Окончателното излизане. Но варварите сами бяха решили да сложат край на споровете и да вземат инициативата в свои ръце. Какво щастие, че най-сетне ще си премерят силите с тях. Полковник Старк почувства в гърдите си радостта и вълнението от предстоящата битка.

Телевизионната репортерка чуруликаше развълнувано пред камерата:

— Аз съм Занна Робинс, с репортаж на живо за нови размирици в Латералната Фисура , а вие гледате Десети канал. След минутка с полковник Старк ще се отправим към мястото, за да наблюдаваме непосредствено действията на отрядите за охрана на населението.

Междувременно полковник Старк вече бе заобиколена от офицерите си, които козируваха отривисто и докладваха накратко за обстановката.

— Мобилизирайте Дорзо-темпоралните части — разпореждаше се тя. — Риков, искам да обявиш обща тревога. Дежурен навигатор, поемете управлението. Внимание, до всички части — произнесе тя в микрофона, — говори полковник Старк. Подгответе команден пост ЛФ1 за моето незабавно пристигане. — Докато говореше, пръстите й галеха копчетата на манипулаторната ръкавица. — Операция „Предмостие“ започва! — обяви тържествено върховният главнокомандуващ.

Капитан Джут лежеше в леглото. Изглежда от доста време не го бе напускала.

Това не беше нейната стая. Беше натъпкана с вехтории, но и те не бяха нейни. Не познаваше тези купчини от дрехи втора употреба, нито прозрачните стъклени шкафове, пълни със сгънати найлонови торбички. Наоколо имаше алтециани и когато за пръв път дойде на себе си, тя, си помисли, че е в „Тлъстата уста“ със стария капитан Франк. Ала не след дълго се приближи една от сестрите и Табита разбра, че все още е на борда на фраския кораб, който навярно вече бе пресякъл вероятностния хоризонт и доближаваше никому неизвестната звезда. Трябваше да стане, да се захване с командването, да планира и да издава заповеди. Чувстваше се като замръзнало късче орбитален боклук. Зачуди се защо ли им е трябвало да я изстъргват от дъното на дупката, в която вероятно я бяха открили.

Влизаха и излизаха хора, които си мърмореха нещо, но тя не можеше да ги чуе. За миг мярна Отис, седеше до вратата и сглобяваше някакво масивно пушкало. Табита позна един от понтийските пазачи, същия, който бе обучавал господин Спинър на отбранителни маневри. Изглеждаше невероятно млад. Малко след това се показаха Ееб, Карен Нарликар и татуираното момиче, което бе тръгнало да търси херувима Кстаска и Доджър Гилеспи.

Джут почувства, че гърлото й е пресъхнало.

— Дайте да пия — прошепна тя.

— Ей сега ще ви донеса вода — обеща сестрата.

— Не, за Бога. Искам бира. Донесете ми бира.

— Гне се пърпоръчва — поклати глава алтецианката.

Табита затвори уморено очи.

— Бира — повтори умолително тя. Карен я чу и й донесе една кутия.

— Пазача. Пазача.

Доведоха младежа. Той застана мирно, но Табита положи ръка на рамото му.

— Слушай. Забравих ти името. Слушай. Има едни веспанци, които на всяка цена трябва да открием. Ужасно ни трябват, перките също. И палернианците. Всички палернианци. Инак ще си имаме проблеми. Пуснете ги от затвора. Доведете колкото се може повече. Отис!

Отис изникна пред нея. Приличаше на кон, с издължената си муцуна и зъбатата усмивка. Сигурно щеше да му подаде бучка захар, ако имаше под ръка.

— Доковете — произнесе тя. — Трябва ни кораб, готов за излитане. За след това.

— Там има поне дузина кораби — обясни той. — И всичките са с хора на борда.

— Добре — кимна Табита. — Кога можем да се върнем на Понса?

— Скоро, скоро — опита се да я успокои той.