Колин Грийнланд - Открадни си свят

— Къде е тя? — попита капитан Джут, но се интересуваше от Доджър. — Искам да я видя. Доведете я тук.

— Предполагам, че си почиват — обясни, без да я питат, сестрата.

— По-късно ще ги доведат — обеща Саския.

Капитанът не им обърна внимание.

— Къде са?

Саския Зодиак погледна Кени Транта.

— Париетален — произнесе тя.

Капитан Джут знаеше къде е това. Тя скочи с неочаквана енергичност и напусна апартамента. Успяха да я настигнат отвън, където тъкмо се качваше на един мотор.

— Къде отиваш? — извика Саския.

— При Доджър — отвърна капитанът.

— Капитане, трябва да си пазите силите! — примоли й се сестрата.

— Тръгвам — заяви с мрачна решителност Табита. Кени стоеше пред мотора, разперил ръце.

— Но те шъ ви бият — проплака уплашено Ееб.

— Казах, че тръгвам — повтори капитанът. Тя завъртя ръчката на газта.

Кени заобиколи мотора, готов да се метне отзад.

— И аз идвам — рече й той.

— Не, отивам сама — отвърна Табита и в същия миг даде газ. Моторът подскочи и след секунда от нея нямаше и следа.

Десети Париетален беше някъде в средата на кораба, отвъд Централния Гирус . Старите названия вече нямаха никакво значение. В процеса на излизането си в нормалния космос „Изобилие“ променяше формата си, с пропукване се отваряха нови тунели към неподозирани кухини. Вече не приличаше на мозъка, на който го бяха оприличили земните учени. Ала из тунелите и пещерите ехтяха изстрели, стените се разтърсваха от експлозиите на дузина разпокъсани битки. Дори хора, които никога не бяха изпитвали страх, започваха да се питат дали грамадният кораб ще оцелее в това последно изпитание.

Капитан Джут пристигна с антураж, който беше събрала по пътя — босоноги деца и мучащи веспанци, повечето прекалено ентусиазирани от нейната внезапна и неочаквана поява и горящи от желание да й помогнат. Скоро стълбите и терасите се изпълниха от тълпи — фенове на Тайнствената жена и почитатели на Табита. Сред тях беше и отец Льо Кок с дългото си бледомораво наметало, пристегнато с многоцветен колан. Отецът беше готов да посрещне Дявола. Той размаха заострен кол над главите на множеството и успя да сграбчи Табита за ръката в момента, когато си пробиваше път към вратата на апартамента.

— Почакай, капитане, поспри, в името на безсмъртната си душа, умолявам те. — Петела миришеше на кръв, на змии и на отдавна немито тяло. Той заговори право в лицето й. — Тайнствената жена, това са Т и Ж, капитане — Ти Ж — деветнайсет и седем по реда на азбуката, което прави общо двайсет и шест. В Тайнствена имаме още десет букви и става трийсет и шест, капитане. Трийсет и шест, или шест по шест, три шестици, и ето го 666 — Числото на звяра! — Той завъртя очи и стисна жълтеникавите си зъби.

Капитан Джут положи ръка на рамото му. Той отдръпна глава назад и се втренчи в нея през замъглените си очила, сякаш се надяваше да я разгледа по-добре.

— Тези хора с вас ли са, отче?

Той склони глава в престорено смирение.

— Всички сме Божи чада, сестро.

— Тогава разкарайте ги от пътя ми.

Петела отскочи назад и размаха заплашително острия кол.

— Отдръпнете се всички! — избумтя той. — Казах всички да се отдръпнат назад!

Пред вратата се оформи празно пространство и след миг тя се плъзна встрани. Отвътре излетя малък сребърен диск, яхнат от черно, лъскаво същество, който увисна на метър от земята. Откъм събралото се множество долетяха гневни и радостни възклицания.

— Покажете ни жената! — разнесоха се викове. Някои се блъскаха напред, с вдигнати над главите камери. Застанал широко разкрачен, отец Льо Кок се опитваше да ги задържи.

Капитан Джут се шмугна през отвора и вратата, се хлопна.

Тя се подпря на стената.

— Добре ли си, капитане? — попита я Кстаска, увиснала пред нея.

— Нищо ми няма — отвърна Табита, което не беше съвсем вярно. Тя се огледа. Стените на помещението бяха от необлицована матрица, миришеше на цигарен дим, на застояло и на влага. Усещаше се и миризмата на котешка пикня.

— Къде са те?

След тесния коридор следваше голяма, просторна зала. Покрити с орнаменти стълби се виеха към по-горни етажи. Подът беше облицован с деймоски мрамор, имаше банкетна маса, заобиколена от половин дузина тронове. Наоколо бяха разхвърляни полуразопаковани сандъци и раници, смачкани дрехи и механизми с неясно предназначение.

В далечния край на масата се виждаха останки от вече отминалото пиршество — панери с хляб от лишеи, купи с изсушени охлюви, восъчни плодове. Една бяла котка се ровеше из остатъците. Табита се приближи към нея. Котката скочи, дотича, подуши й ботушите, след това вдигна глава и се вгледа в лицето й. Имаше само едно око.