Джак Макдевит - Древни брегове

Ами… майната му! Сигурно щеше да има неприятности, но тази вечер поне можеше да се наслади на това да пилотира „Светкавицата“.

Беше инсталирал модерна навигационна система, естествено, така че не бе никакъв проблем да изравни и насочи към пистата. На отметка пет километра самолетът беше на сто и петдесет метра височина. Отне мощност, пусна задкрилките. Индикацията примигна и му сигнализира, че колесникът е паднал правилно. Светлините на пистата се стрелнаха към него. Той плавно наклони лоста напред. От лявата му страна, по „Плейнс авеню“, пъплеха запалили фаровете си коли. В самото начало на пистата Макс отне мощността докрай и леко вдигна нос. Самолетът се сниши и колелата докоснаха земята.

„Съндаун Авиейшън“ притежаваше собствен хангар, където бе и офисът на фирмата. Макс изрулира по пистата, насочи се към хангара, спря точно пред него, слезе, отключи вратата и паркира вътре. Тук имаше още два други самолета, върху които в момента се работеше: северноамерикански „Мустанг“ P-51 , предназначен за музея „Смитсониън“ и републикански „Тъндърболт“ P-47 . Той пък бе собственост на изпълнителен директор в аризонска телевизионна станция.

Макс изключи двигателя, слезе и се ухили, представяйки си реакцията на механика сутринта, когато влезеше и видеше, че „Светкавицата“ се е върнала. Секунди по-късно беше в офиса си. Стел предвидливо бе оставила кафеварката на подгряване. Той си наля чаша и се отпусна на стола зад бюрото.

Телефонният му секретар показваше, че го чакат две обаждания. Едното бе от доставчика му на резервни части, но другото беше от Джини Ласкър.

— Макс — чу се записаният й глас, — моля те позвъни ми, като се върнеш.

В тона й се долавяше някаква напрегнатост. Беше готов да каже, че направо звучи изплашена. Вдигна слушалката, но я остави обратно, защото в същия миг чу външната врата да се отваря.

След малко на прага усмихната застана Сейл Брадок.

— Здрасти, Макс — каза тя и го погледна по-внимателно.

— Какво се е случило? Провал на сделката?

Сейл бе собственичка и единствен пилот на „Тор Еър Карго“, която също се помещаваше на Челис. Имаше страхотни сини очи, пищна кестенява коса, тъжна замечтана усмивка и навигатор на „Транс Уърлд Еърлайнс“ в Сейнт Пол, който работеше за нея. Не ще и дума, Макс беше опитал късмета си, но тя го бе оставила на една ръка разстояние. Опитът му им бе дал повод понякога да се шегуват с неговите мераци. „Ти не обичаш мен — каза му Сейл тогава, — обичаш «Бетси».“ „Бетси“ беше един C-47 , който „Съндаун“ й бе продал преди три години. Транспортният самолет се бе превърнал във флагман на „Тор“ и превозваше карго из целите Щати и Канада. Сейл притежаваше още два други самолета, а в момента водеше преговори за закупуване на четвърти.

Тя участваше от време на време с „Бетси“ на авиошоута, а веднъж двамата с Макс го бяха използвали, за да свършат съвместно едно добро дело. Точно навръх Нова година снежна буря бе затрупала под себе си Фарго. Броят на катастрофите далеч превишаваше възможностите на бързата помощ, когато се разбра, че в отдалечена ферма едно момче си е отрязало част от ръката с електрическа резачка и се нуждае от спешна медицинска помощ. Сложиха на самолета ски и вдигнаха тежкия C-47 на път за Пеликан Рапидс. Кацнаха източно от града на едно замръзнало езеро, взеха момчето, пренесоха го във Фарго и лекарите успяха да му зашият обратно ръката.

— Беше прекалено свестен самолет за такъв като него — усмихна се Макс.

Видя, че думите му й доставиха удоволствие. Много добре знаеше, че безпокойството му за съдбата на неговите самолети е онази негова черта, която най-много й допада.

— Какво се случи?

— Ами… нещо не ми хареса.

Сейл си взе чаша и я напълни с кафе.

— Доколкото си спомням, ставаше дума за доста пари. Не ми казвай, че няма още нещо.

— Така е — потвърди той. — Но виж какво, има маса хора, готови да убият, за да притежават тази машина. Не съм длъжен да приемам първото предложение.

— Съмнявам се, че са много онези, които могат да хвърлят наоколо пари с безгрижността на Кер.

Имаше моменти, когато на Макс му се струваше, че между двама им може да пламне искра. Ала бе спрял да й налита още преди година.

— Не знам — сви рамене той. — Може да е така… може и да не е.

Сейл седна срещу него, вкуси от кафето и направи физиономия.

— Трябва ти прясно.

Погледна я.

— Задържала си се на работа.

— Утре летя за Джаксънвил.