Джак Макдевит - Древни брегове

— Не е лесен за пилотиране — предупреди Макс. P-38J бе изтребител с индивидуалност и на него можеше да се качи само пилот, способен да се слее с неговата геометрия. Може би такъв като Макс — пилот, чиито сетива умееха да се плъзгат по укрепления, сглобки, кабели и вериги за управление.

— Няма значение — каза Кер и извади чековата си книжка. — Не възнамерявам да летя на него — забележката бе отправена към Макс, без да се интересува от мнението му.

Кер беше висок и внушителен. Изглеждаше добре по онзи небрежен начин, като… като кой друг, освен Бронко Адамс — склонният към позьорство герой от неговите романи. Измисленият Бронко летеше на своята „Светкавица“ по страниците на миришещи на авиационен бензин и високооктанов секс трилъри, сновейки над и около военновременен Китай. Кер пишеше в стил, който той самият предпочиташе да окачествява като принадлежащ към школата „изкарай им акъла, без да им даваш да си поемат дъх“. Нямаше нищо чудно в това, че най-сетне бе пожелал да има една от малкото запазени P-38-ци.

— Няма… да летите на него? — Макс искаше да се увери, че е чул правилно. — Но машината е в отлично състояние.

— Не летя — заяви Кер, без да скрива, че разговорът започва да му досажда.

Макс бе прочел три от романите му: „Жълта буря“ , „Нощ в Шанхай“ и „Среща над Бирма“ . Бяха му доставили удоволствие, нещо повече — изчете ги от корица до корица, неспособен да ги затвори дори за миг. Най-важното — беше останал впечатлен от правдивото предаване на дори най-дребните подробности, имащи отношение към пилотирането.

— Да, да — потвърди Кер. — Имитирам. Много е лесно.

Макс го изгледа: тялото му се проектираше точно върху синьо-бялата звезда — на кожуха на мотора. Неотдавна самолетът беше боядисан отгоре в маскировъчната шарка на джунглата. Върху фюзелажа с бели символи бе изписан идентификационния номер K-9122 — точно под името „Бяла светкавица“ и стилизирания образ на чаша за уиски. Макс знаеше дори историята на този самолет: през 1943-а той бе взел участие във военните действия, базиран на летище край Лондон в рамките на ескадрила, изпратена да действа съвместно с Кралските военновъздушни сили. По-късно бе ескортирал бомбардировачи в мисии над Германия — задача, особено подходяща за самолет с неговата комбинация от огнева мощ и обсег. А през 1944-а го бяха изпратили да вземе участие във войната над Пасифика.

„Бяла светкавица“ имаше богата история. Макс се бе постарал да изрови всичко известно от архивите на Военновъздушните сили, дори лично бе интервюирал пилоти и наземен персонал, а накрая бе събрал наученото на компютърна дискета.

— Ето тук е всичко, което успяхме да открием — каза той. — Пилоти. Операции. Свалени противници… между другото има данни за осем свалени изтребители. И два „Хинкела“ в това число — говоря за бомбардировачите, разбира се.

— Добре — махна с ръка Кер. — Не ми трябва. — Той извади писалка със златен писец и се огледа, търсейки нещо, на което да си подложи. Спря се на опашния надлъжник от дясната страна. — Ще искате да направя чека изплатим на вас предполагам?

— На „Съндаун Авиейшън“ — това беше компанията на Макс, занимаваща се с реставриране и търговия с военновременни самолети.

Кер попълни чека. Четиристотин хиляди. Печалбата за компанията щеше да бъде над сто и двайсет хиляди. Съвсем прилична сума…

Чекът бе зелен, а на лицевата му страна имаше репродукция на Бронковата P-38-ца в полет. Макс го сгъна и го прибра в джоба на ризата си.

— В музей ли ще го сложите? — попита той.

Въпросът изненада Кер.

— Не — отговори той. — Никакъв музей. Ще наредя да го стоварят на поляната пред дома ми.

Нещо в корема на Макс конвулсивно се сви.

— На поляната ви?… Господин Кер, останали са само шест самолета от този модел в целия свят. Той е в отлично техническо състояние и напълно функционален. Не можете просто да го захвърлите на поляната.

Развитието на разговора изглежда се стори забавно на Кер.

— Аз пък си мислех — отбеляза той, — че мога да правя каквото, по дяволите, ми се прииска с него. Сега повече ме интересува кога ще оформим всичко — и той погледна папката с документите за собственост, която Макс държеше в ръцете си.

Героят на Кер беше приятен, остроумен и сърдечен човек. Милиони хора го обичаха и повечето от читателите бяха на мнение, че неговият създател е издигнал авиационния трилър на качествено ново техническо ниво. Един от тези читатели обаче започваше да мисли, че въпросният автор изглежда е пълен идиот. Възможно ли бе това наистина?