Джак Макдевит - Древни брегове

— Това пък откъде го измисли?

— Много ясно. — Мол посочи кърмата. — Няма идентификационен надпис на корпуса. Знаеш, че това е необходимо и се прави с едри букви като онова VIN на регистрационния номер на колата ти. — Той сви рамене. — А тук няма.

— Може би е била построена, преди да са се изисквали надписи по корпуса.

— Те са задължителни отдавна.

Изплакнаха с маркуч платната, проснати в хамбара до самата врата. Оказа се, че са бели — с онова бяло, от което очите те заболяват, когато слънцето ги огрее. И по нищо не им личеше, че са били заровени в земята.

Ласкър стоеше вътре на завет и ги гледаше, бръкнал с ръце дълбоко в джобовете си. За пръв път му мина мисълта, че разполага с плавателен съд, готов да потегли в морето. През цялото време досега бе живял в очакване, че един ден ще се появи някой и ще предяви правата си на собственик върху яхтата. Едва днес, в този тих, сумрачен и пронизващо студен неделен ден, почти две седмици, след като я бяха изкопали от земята, започна да мисли за нея като за своя. За зло или за добро…

Никога досега Ласкър не бе плавал под платна, с изключение на един или може би два случая, когато на румпела съвсем естествено бе стоял друг човек. Той затвори очи и видя в съзнанието си себе си и Джини, понесли се под напора на вятъра към залязващото слънце край бреговете на Уинипег следващото лято.

Но когато се изкачи на хълма и погледна в ямата, от която я бяха извадили, когато надникна в тази открита рана на западната граница на имението си и пак си зададе въпроса кой я беше оставил тук, в душата му полъхна мраз.

Не, нямаше никакъв смисъл да се прави на герой. Направо си го беше страх.

Хакбордът бе подпрян с пръти. Те обаче не изглеждаха закрепени по някакъв начин за палубата, защото представляваха едно цяло с нея. Веднъж, ден преди Хелоуин, някакъв колекционер на сувенири бе поискал да си открадне един от прътите и за целта се бе опитал да го отреже с ножовка. Никой не го бе забелязал, но Ласкър реагира на случилото се, като започна да прибира яхтата в главния хамбар след залез-слънце и дори сложи катинар на двойната врата.

Още преди няколко месеца се бе съгласил да лети с „Авенджър“-а до Оклахома Сити за участие в авиошоу. В такива случаи Джини идваше с него и летеше на седалката на стрелеца. Тя обаче бе решила, че засега й стига и заяви, че този път няма да дойде. Освен това знаеше, че яхтата струва доста пари, а не искаше да я държи заключена в хамбара.

— Всички на света знаят, че е тук — каза тя на съпруга си.

Ласкър се засмя и изтъкна, че всички държат яхтите си, паркирани в алеите за коли и никой не ги краде.

— Това не е кола, нали се сещаш — сложи край на разговора той.

Така че в петък следобед излетя и тя го проследи с поглед да прелита над фермата. Ласкър поклати крила в поздрав, а тя му махна в отговор, макар да знаеше, че няма да я види. После влезе вътре, където я чакаше прането.

Шест часа по-късно се бе изтегнала на дивана и гледаше поредния епизод на „Коломбо“, заслушана във вятъра, който свиреше през различни пролуки в къщата. Уил бе излязъл, а Джери играеше в стаята си на компютъра. Свистенето на вятъра и шумоленето на листата й действаха отморяващо, почти като дишането от спящо дете или шумът на миксера, с който разбъркваше млечни шейкове след училище.

В един момент серията бе прекъсната от позната и омръзнала й реклама и тя стана да смени програмата. И погледна през прозореца.

Нощта беше безлунна, но в стаята бе много светло. Джини приближи лице до стъклото на прозореца, който бе постоянно закован заради суровия климат на Северна Дакота и не се отваряше дори по време на краткото лято. Хамбарът се намираше малко надолу по склона под къщата.

През паянтовите му стени пробиваше меко зеленикаво сияние.

Вътре имаше някой.

Самолетът „Локхийд“ „Светкавица“ блестеше под късното следобедно слънце. Беше прекрасно произведение на техниката — част от онова велико усилие срещу Хитлер — и не само изглеждаше страховит, а дори все още можеше да полети в небето. Опашните надлъжници, изваяната кабина, широките дълги крила нашепваха за скрита сила. Картечниците и оръдието при носа бяха монтирани компактно на малко пространство и съвсем недвусмислено разкриваха за какво става дума. Огневата му мощ бе способна на много по-прецизна стрелба, отколкото разположените върху крилата картечници при другите модели от онова време. Не, никой не би желал да попадне в мерника на пилота на този самолет.