Джак Макдевит - Древни брегове

Интересно на каква ли дълбочина стигаше този прът? Той отмери няколко стъпки от мястото, откъдето се подаваше и методично започна да копае. Уил се присъедини към него и не след дълго лопатите им удариха на метал. Значи прътът беше дълъг поне два метра. Продължиха да копаят, докато дойде време Уил да тръгва за училище. Ласкър се прибра с него у дома, пи чаша кафе, изяде няколко препечени филийки и се върна да продължи работата си. Улиса се и не забеляза кога е станало време за обяд, та се наложи Джини да го вика.

Хапнаха и после тя дойде с него, за да види с очите си причината за цялата олелия. Джини — типичен продукт на Чикаго — беше висока и умна. Бе дошла преди години в Северна Дакота, за да стане митнически служител, но най-вече за да избяга от градския живот. Съдбата ги бе събрала и тя бързо се бе влюбила в момчето, което на свой ред бе зачестило пътуванията си до Канада с надеждата, че когато се върне, тя ще бъде на смяна и ще го обслужи лично. Понякога дори нарочно купуваше неща, подлежащи на обмитяване. Том още помнеше първия път, когато бе опитал тази тактика: бе похарчил трийсет долара в Уинипег, за да купи книга за историята на канадската авиация и никога нямаше да забрави разочарованието си, когато тя му бе махнала с ръка да минава, защото книгите били освободени от мита.

Приятелите му се бяха опитали да го разубедят. „Ще й писне от суровата зима — предупреждаваха го те. — И от провинциалния живот. Рано или късно това момиче ще се върне в Чикаго.“ Те бяха говорили за Чикаго горе-долу с тона, който биха използвали за Плутон. Но ето че бяха изминали двайсет години, а тя все още беше тук. Нещо повече — Том и Джини обожаваха снежните нощи и огъня в печката.

— Проблем ли ви създава? — попита го тя озадачена, застанала на ръба на трапа, който Том малко по малко бе успял да изкопае около нещото. Беше станал два метра и половина дълбок и вече се налагаше да слиза в него със стълба.

— Не съвсем.

— Тогава какво ни пука? Искам да кажа, защо ни е да изкопаваме това нещо от земята? Срежи го с оксижена и забрави за него.

— Къде ти е романтизмът? — подметна й той, използвайки фразата, която самата тя понякога употребяваше. — Не искаш ли да знаеш какво представлява тази работа?

— Знам какво е — усмихна се тя. — Някакъв прът.

— И как се е озовал тук?

— Там има нещо — надникна в окопа Джини, преди да отговори. — На самото дъно.

Беше парче тъкан. Ласкър се спусна по стълбата и се опита да я издърпа.

— Не-е, свързана е с пръта.

— Мен ако питаш, отваряш си работа за нищо.

— Това не би трябвало да се намира тук.

— Хубаво, само че днес има и други неща за вършене.

Той се намръщи и упорито заби лопатата в меката пръст.

Изглеждаше като мачта. Мачта, съоръжена с платно.

Монтирана на палуба.

Семейство Ласкър повикаха съседите и всички дружно се включиха в копаенето.

Постепенно се разбра, че палубата е част от яхта. А яхтата се оказа със съвсем прилични размери.

Разкритията ставаха едно след друго в течение на цяла седмица, през която в работата взе участие все по-нарастваща група приятели, съученици на децата от гимназията и дори случайно минаващи. Перката, с която бе започнало всичко, се оказа декоративен елемент, монтиран на върха на едната от двете мачти.

Самата яхта бе напълно сериозен продукт на корабостроителната промишленост — с лоцманска кабина, каюти и пълен комплект платна и принадлежности. В крайна сметка я изтеглиха от ямата и я подпряха с блокчета от сгуробетон, наклонена на едната страна. По-малкият син на Ласкър, Джери, я изми с маркуча. Когато калта падна от корпуса й, пред погледите им се разкриха вътрешни стени, покрити с ламперия в яркочервено и кремаво бяло, и палуба, боядисана в галещ окото зеленикав цвят. Струята от маркуча се разбиваше на пръски. От предната и задна част на щирборда висяха някакви кабели или по-скоро въжета за акостиране.

А любопитната тълпа се увеличаваше.

Бети Коснър предпазливо докосна кила с ръка, сякаш се опасяваше, че може да е горещ.

— Според мен е от фибростъкло — изказа се Фил, съпругът й.

Джак Уендъл се дръпна настрани, сложи ръце на хълбоците си и внимателно се вгледа.

— Не мисля така — заяви той. На времето беше служил във флота. — Като я пипам, не ми изглежда да е от фибростъкло.

— Том — намери го с поглед Бети Коснър, — чия е тази лодка?

Ласкър обаче нямаше и най-малка представа. Яхтата беше страхотна и блестеше под свенливото дакотско слънце.