Джак Макдевит - Древни брегове

— Ако го оставите на ливадата — напомни Макс, — ще го вали дъжд. И накрая ще ръждяса. — Искаше да каже, че подобни самолети заслужават много по-добра съдба от тази да свършат като орнамент в имението на някакъв богаташ.

— Ами когато това се случи — успокои го Кер, — аз ще ви се обадя, ще ви повикам и вие ще ми го освежите на място. А сега, ако не възразявате, нека приключваме, защото ме чака работа.

Над летището кръжеше самолетът по редовния ежедневен полет от Бразилия, който се насочваше за кацане. Беше в бяло и червено и се открояваше на фона на безоблачното небе.

— Не — въздъхна Макс, извади чека и го подаде на Кер, — няма да стане така.

— Моля…? — намръщи се Кер.

— Мисля, че сделката е невъзможна.

Двамата се изгледаха и накрая Кер сви рамене.

— Е, може и да сте прав, Колингуд — каза той. — Идеята ми и без това не допадна на Джейни.

Кер се обърна кръгом на пети и извървя по чакълената пътека разстоянието до терминала, без да се обърне поне веднъж. Макс така и не разбра коя бе въпросната Джейни.

Макс произхождаше от семейство на военни пилоти. Колингудови бяха летели над Багдад и Ханой. Бяха воювали с „Хорнети“ в Пасифика и с английските Кралски военновъздушни сили през пролетта на 1940-а. Фамилното име фигурираше в регистъра на ескадрилата „Рингдхет“ за 1918-а година.

Изключението беше Макс. Военният живот не бе успял да го привлече, още по-малко перспективата да попадне в нечий прицел. Баща му, о.з. полковник Максуел И. Колингуд (Военновъздушни сили на САЩ) се бе опитал — това трябваше да му се признае — да скрие разочарованието си от своя син. Но то беше факт и Макс няколко пъти го бе дочувал да споделя с майка му съмненията си по отношение на науката генетика.

Забележката явно се дължеше на това, че по всички правила на наследствеността Макс, така да се каже, би следвало да е зареден и от двете страни на цевта. Майка му бе Моли Грегъри — бивш израелски хеликоптерен пилот, която по време на Шестдневната война с арабите си бе спечелила прякора Славната Моли, след като бе отвърнала с огън на крайбрежните батареи по време на операция за спасяването на повредена канонерка.

Всъщност самата Моли го бе подтикнала да стои настрани от военните и Макс съвсем правилно бе дешифрирал задоволството й, че нейният син не е от онези, които сами ще си търсят белята. Ирония на съдбата, разбира се, защото Макс нямаше никакво обяснение на факта, че нейното одобрение по някакъв трудноопределим начин го засяга. Не, без всякакво съмнение на Макс му харесваше да бъде жив. Той се наслаждаваше на играта на сетивата си и малко по малко се бе научил да намира удоволствие в простички неща като снежните бури и слънчевите залези. Макс вярваше, че му е даден само един опит да вкуси от подбраните сладости на живота и нямаше никакво намерение да рискува този шанс, единствено за да оправдае нечии неоснователни очаквания. Да, Макс щеше да се погрижи за Макс.

Дори ако някога го бяха спохождали известни съмнения относно истинската същност на собствения му характер, съмненията му бяха намерили потвърждение в инцидента при Форт Колинс, когато бе на двайсет и две години. Беше постъпил на работа в „Уайлдкет Еърлайнс“, за да превозва карго и пасажери до Денвър и Колорадо Спрингс. Един студен ноемврийски следобед се бе захванал да инспектира лично своя двумоторен „Арапахо“, застанал под едно от крилата му с бележник в ръка, когато над летището заходи самолет по редовен полет. Така и не разбра какво бе привлякло вниманието му към полета, но се загледа в снижаването на самолета. Слънцето още бе високо над планините, а машината беше боядисана в бяло и синьо двумоторна „Боло“. Тя леко докосна пистата и започна да рулира по нея, а Макс зърна за миг личицето на малко къдрокосо широко усмихнато момиченце, седнало до един от предните прозорци дясно на борд. Самолетът намали скорост и се насочи към терминала, когато във въздуха се разнесе тънка струйка дим и преди някой да успее да реагира, десният двигател избухна в пламъци.

Ужасен, Макс скочи напред. В този момент изглежда се скъса маркуча, който подаваше горивото, защото огънят с рев се прехвърли по крилото и обхвана кабината, преди пилотът да има време да реагира. Усмихнатото момиченце така и не разбираше какво става.

Мъж в бяла риза с разхлабена вратовръзка изскочи от терминала и се втурна към самолета. Но той се намираше безнадеждно далече. Междувременно огънят обхвана резервоарите. Макс бе успял да направи две-три безсмислени крачки, преди да схване, че нещата са извън контрол. Затова спря в очакване на експлозията, като съзнаваше, че е много късно и дори желаеше тя да дойде по-скоро и да сложи край на всичко.