Джак Макдевит - Древни брегове

Веднъж годишно там, на летище Сесил, се провеждаше авиошоу с открита продажба. Досети се, че бе инспектирала C-47 -цата.

— Има ли нещо? — попита Макс.

— Всичко е наред — каза тя, остави чашата и стана. — Трябва да си тръгвам.

— Добре — кимна й той. — Ще се видим… като се върнеш.

Тя го погледна малко по-дълго и излезе. Външната врата се отвори, после се чу шум от затварянето й.

Дявол да го вземе…

Макс пак вдигна слушалката, натисна бутона, програмиран за скоростно набиране номера на Ласкърови, и се заслуша в сигнала. В ухото му прозвуча гласът на Джини:

— Ало?

— Здрасти, Джини. Какво се е случило? Добре ли си?

— Да. Благодаря, че се обади, Макс — ала в гласа й се долавяше нотка на безпокойство. — Нищо ми няма. — Тя се поколеба. — Но тук става нещо странно.

— Какво?

— Нямаше да те безпокоя, само че Том замина за Тайтъсвил и аз не успях да се свържа с него.

— За какво да се свържеш? Какво става?

— Знаеш ли за яхтата, която намерихме тук?

— Яхта ли? Не. Къде сте я намерили?

— Тук, във фермата.

Макс си представи необятните житни ниви — хилядите акри равна земя.

— Извинявай, Джини. Не съм сигурен, че схващам.

— Намерихме яхта, Макс. Изкопахме я. Беше заровена. Скрита.

— Майтап ли си правиш?

— Макс, не ти говоря за някаква гребна лодка. Става дума за яхта . Дори я показваха по телевизията.

— Опасявам се, че напоследък нямах много време и не съм в течение…

— Обадих ти се, защото малко по-рано тази вечер погледнах през прозореца и видях, че в хамбара свети. Но това е яхтата.

— Яхтата свети?

— Да, яхтата свети.

— Добре де, значи някой е влязъл и е запалил осветлението. Това ли искаш да ми кажеш?

— Хамбарът е заключен. Не мисля, че някой изобщо се е докосвал до яхтата. Според мен светлините са се включили сами. Говоря за сигналните светлини — издължени зелени лампички, монтирани на носа.

Макс още не беше сигурен, че е разбрал.

— Кой е заровил яхтата?

— Не знаем, Макс. Според нас… никой! Поне не е било скоро — гласът й леко трепереше.

— Искаш ли да дойда? — Усети я, че се колебае и за него това бе предостатъчно. — Тръгвам.

— Благодаря ти — вече явно беше по-добре. — Ще изпратя Уил да те посрещне на летището.

Ако не друго, това поне му даваше повод отново да извади „Светкавицата“.

Форт Мокси и границата се намираха на около двеста километра северно от Фарго. Нощта беше беззвездна, наоколо бе тъмно и мракът бе надупчен единствено от редките далечни светлинки на ферми или фаровете на коли, загубени по безлюдни селски пътища.

Винаги, когато сядаше в кабината, Макс изпитваше чувство на отделяне от собствения си живот. Струваше му се, че всички банални грижи на ежедневието се фокусират върху единствено важната цел да му помогнат да се издигне във въздуха. Равномерното бучене на двигателите изпълваше нощта с ново съдържание и той даде воля на фантазията си, представяйки си как лети и съпровожда B-17 над Германия. Съзнанието му рисуваше картината на откос трасиращи куршуми, завършващ с огнено кълбо. А след успешното начало се виждаше да изтегля лоста, за да полети на бой срещу двата „Месершмита“ ME -109 .

Продължаваше да се усмихва блажено, когато кацна на международното летище във Форт Мокси. Уил Ласкър наистина го чакаше с големия черен семеен „Форд“. Момчето бе облякло яке с емблемата на футболен отбор и не скриваше притеснението си.

— Съжалявам, че трябваше да изминеш целия този път, Макс — каза то. — Искам да кажа, че не сме изплашени от някаква светлина , но нали ги знаеш жените.

Макс кимна и хвърли сака си отзад.

Уил се оказа пълен с информация и му описа с най-големи подробности как са намерили яхтата, как изглежда тя и колко посетители им досаждат всеки божи ден.

— И много от тях продължават да си мислят, че сме я заровили ние — приключи момчето.

— Да, май разбирам защо смятат така — замислено измърмори Макс.

Уил се сгърби над волана, колата напусна осветената част на Форт Мокси и пое навътре из тъмната прерия.

— Трябва да си луд, за да си го помислиш — продължи той, сякаш Макс не бе проговарял. — Та ако имахме такава яхта, нали щяхме да я пуснем на вода в езерото, а не да я заравяме в земята.

Макс не бе сигурен какво точно очаква да види във фермата. Вече си бе изградил представата за прогнил корпус, кой знае защо окачен с фенери, висящи на перилата. Поради тази причина се оказа напълно неподготвен за онова, което видя, когато Джини го отведе в хамбара.