Джак Макдевит - Древни брегове

— Достави удоволствие на майка си — каза му Макс, който още от летището бе възприел подхода „ние, момчетата“.

Децата се съгласиха и четиримата спаха в една стая. Джини остави всички лампи да светят.

Макс не спа добре. Беше си наложил да посреща с не съвсем искрена добронамерена развеселеност страховете на Джини и особено настояването й да останат заедно, сякаш някакъв невидим зъл дух се бе спуснал от равнините и се бе заселил в хамбара. Но всъщност точно той бе предложил да оставят запалени няколко лампи и отвън. Мислеше, че всички ще се чувстват много по-уютно, ако сиянието, проникващо през пердетата, иде от шейсетватовите крушки на „Дженерал Илектрик“, отколкото от онова безименно нещо. Но все пак чувстваше известна гордост, че Джини се бе обърнала за подкрепа именно към него.

Ала не чуждото присъствие в хамбара бе причина за безсънието му. Точно обратното — в основата бе по-скоро усещането за дом, за семейство, събрано заедно. Помнеше тази атмосфера от детството си, но още не я бе изпитвал като възрастен. Ласкър понякога си позволяваше добродушни шеги за специалните удоволствия, стоящи в основата на социалните приключения на Макс. Никога два пъти с една и съща жена. Макс бе реагирал с престорена скромност, защото точно това се очакваше от него. Но истината бе, че той веднага би захвърлил всичко за своята Джини в живота.

На сутринта откриха Том. Вълненията от изтеклата нощ сега им изглеждаха пресилени и щом дори Джини се бе затруднила да каже свързано какво я бе накарало да потърси помощ, то за Макс беше повече от притеснително да обясни неочакваното си присъствие в чуждия дом.

— Не искам да си мислиш, че съм била нервна — убеждаваше Джини съпруга си по телефона, — но тук изведнъж ни стана страшно. Вече съм склонна да се отървем от това нещо.

Бяха превключили Ласкър на говорител и всички чуваха гласа му. Той не можеше да повярва, че светлините са се запалили сами и продължаваше да пита жена си дали е сигурна в това. Накрая изглежда повярва, но Макс знаеше, че ще го възприеме, едва когато лично се убеди с очите си. Що се отнася до „отърваването“…

— Не мисля, че е разумно да вземаме прибързани решения — заяви Ласкър. — Нека най-напред разберем на какво сме се натъкнали. Ако държиш, можем да заметнем яхтата с брезент. Така няма да виждаш проклетото нещо.

Джини погледна Макс.

— Не, не смятам, че това ще ми помогне да се чувствам много по-добре, Том.

— Макс — чу се гласът му, — а ти какво мислиш по въпроса? Разбираш ли нещо?

— Не — отговори Макс, — нямам никаква представа. Едно мога да ти кажа със сигурност: тази яхта в никакъв случай не е стояла дълго в земята.

Настана дълга пауза.

— Добре — каза Ласкър накрая. — Моят ред е малко по-късно днес сутринта. Изпълнявам си номера и се връщам веднага. Ще се прибера още днес следобед.

Денят беше студен, сив, унил и през цялото време изглеждаше като че ли ще завали дъжд или сняг. Още закусваха, когато се появиха първите посетители и заудряха нетърпеливо по вратата. „Може ли да видим яхтата?“ Джини послушно отключи хамбара, закачи теглича на ремаркето за стария „Джон Диър“ и го изтегли в сивата утрин. На ремаркето бяха закрепени табелки, предупреждаваха хората да не пипат нищо.

— Защо се главоболиш с тази работа? — попита Макс, насочил цялото си внимание към чинията, пълна с палачинки и бекон. — Остави я в хамбара и това ще спре.

— Ако зависеше от мен, бих го направила, без да се замислям — въздъхна тя. — Но според Том трябва да сме внимателни към съседите. Той смята, че щом има хора, които, се надигат да дойдат чак от Уинипег или Фарго, трябва да могат да видят онова, за което са дошли. — Джини сви рамене. — Честно казано, не че не съм съгласна, но започва да ми дотежава. — Докато Макс омиташе закуската, пристигнаха нови коли. — Надяваме се скоро да им омръзне. Или да скове студ. На мен ми е все едно кое. — Погледът на сините й очи го докосна и той видя, че още е изплашена, макар вече да бе ден. — Макс, няма да повярваш колко много ми се иска да се отървем от това нещо.

— Ами продайте я тогава. — Знаеше, че тя има подход към съпруга си.

— Ще го направим. Но няма да стане веднага. Дори не знам дали имаме право да твърдим, че е наша.

Макс довърши най-сетне и последната палачинка в своята чиния и посегна за още. Обикновено гледаше да не прекалява с яденето, но кулинарните умения на Джини бяха голямо изкушение за него.