— Боже Господи, който си в небесата! — възкликна той. — Вие се шегувате. — Яхтата беше светла, чиста, изящна и правеше неотразимо впечатление, дори под непретенциозното осветление на голите крушки. Уил беше напълно прав: това Нещо принадлежеше на водите на езерото Уинипег и изглеждаше просто неестествено в хамбара на стара ферма из покрайнините на Форт Мокси.
Джини разгада погледа в очите му.
— Нямаме никаква представа откъде е дошла — заяви твърдо тя. — Ни най-малка.
Яхтата беше закрепена върху ремарке. Гротмачтата, която бе на няколко „стави“, беше сгъната. На лавици по стените лежаха навити някакви бали бял брезент.
— Това са платната — поясни Джини, проследила погледа му.
Влажна животинска миризма привлече вниманието му към конете в клетките в задната част на просторното помещение. Видя лампа в предната част на корпуса, дълга и капковидна, но не беше запалена. Всъщност никъде по яхтата нищо не светеше. Килът беше широк и дълбок и минаваше по цялата дължина на корпуса. На кърмата имаше щурвал, а най-вероятно в лоцманската кабина отпред се намираше втори. На носа под лампата се виждаха черни преплетени символи, съвсем различни от всичко, което бе виждал през живота си.
— Ти ли ги изключи? — попита той. — Светлините?
— Не-е — каза Джини и щракна ключа на осветлението на стената.
В хамбара се възцари пълен мрак. Беше толкова гъст, че изглеждаше осезаем, мрак, абсолютен и първичен. Конете неспокойно се размърдаха.
— Джини?
— Почакай.
Нещо просветна. В началото му се стори фосфорно, сребристо, аморфно, не чак толкова по-различно от лунна светлина, проникваща през тънка облачна пелена. Но още докато наблюдаваше, сиянието започна да просветлява. Преля в зелено и придоби цвета на тучна морава след освежителен пролетен дъжд, на океанска вода малко под повърхността, там, където слънчевата светлина вече е филтрирана. Сиянието заля клетките на конете, освети вили и мотики, хвърли сенки зад трактора и изпълни хранилките до една от страничните стени. Макс зяпна от изненада, изведнъж разбрал какво я бе изплашило.
— Има една от другата страна — проговори Джини. — Бяла.
— Сигнални светлини — отбеляза той. — Само че не е съвсем така, нали?
— Не знам.
— Аз знам. Червена на бакборда, зелена на щирборда. — Макс заобиколи и погледна да се увери. — За бяла дори не се споменава. — Докосна корпуса. Усещането беше приятно, все едно че докосваше гладко обработена махагонова повърхност или кожено кресло. Той пак се обърна към Джини: — И на колко години би трябвало да е това чудо?
— Не знам — повтори тя и разпери безпомощно ръце.
Макс скръсти своите и обиколи яхтата. Въпросите си имаха приоритет. Защо някой ще иска да заравя подобно нещо?
— Никой ли не се е обадил да си я поиска?
— Не.
— Тази красавица е направо за изложбен салон. — И той отново изгледа блестящия нос, излъсканите мачти, наситените цветове. После се разходи до полиците, където лежаха нагънати платната. Материята, която бе взел за брезент, определено беше нещо съвсем различно.
— Изпрахме ги — ненужно обясни Джини.
— Не изглеждат като да са били под земята дълго.
— Никой не може да ме убеди, че това нещо е било заровено, откакто съм дошла тук.
Погледна я. Ставаше дума за доста години.
— Какво има вътре? Намерихте ли тела?
— И на нас ни мина същата мисъл. Не, никакви трупове. И никакви наркотици.
— А идентификационния номер? Трябва да е имало нещо, което би ви позволило да откриете предишния й собственик.
— Дори да има, не можахме да го открием. — Тя се приближи до него. — Макс — каза Джини, — тази яхта няма двигател.
— Не може да бъде. Аз видях винта. — Освен това бе забелязал и че валът му е счупен. — Най-малкото трябва да е имало.
— Знам. Винтът е свързан с малка зелена кутийка. Не можахме да я отворим, но не прилича много на двигател.
Тя отново запали осветлението. Макс сви шепа около сигналната лампа и я видя бавно да угасва.
— Плаши ме… не мога да ти опиша колко — призна Джини. После скръсти ръце върху гърдите си. — Макс, какво е това нещо?
Нещото в никакъв случай не приличаше на нито една от яхтите, които Макс бе виждал през живота си.
Почувства се по-спокоен сега, когато беше на разстояние от яхтата. Джини настоя двамата й сина да донесат постелките си в дневната. Джери се зарадва на възможността веднъж да спи долу, още повече че и той бе поизплашен. Уил също нямаше нищо против, макар че демонстрира наужким досада.
Читать дальше