Джак Макдевит - Древни брегове

— Боже Господи, който си в небесата! — възкликна той. — Вие се шегувате. — Яхтата беше светла, чиста, изящна и правеше неотразимо впечатление, дори под непретенциозното осветление на голите крушки. Уил беше напълно прав: това Нещо принадлежеше на водите на езерото Уинипег и изглеждаше просто неестествено в хамбара на стара ферма из покрайнините на Форт Мокси.

Джини разгада погледа в очите му.

— Нямаме никаква представа откъде е дошла — заяви твърдо тя. — Ни най-малка.

Яхтата беше закрепена върху ремарке. Гротмачтата, която бе на няколко „стави“, беше сгъната. На лавици по стените лежаха навити някакви бали бял брезент.

— Това са платната — поясни Джини, проследила погледа му.

Влажна животинска миризма привлече вниманието му към конете в клетките в задната част на просторното помещение. Видя лампа в предната част на корпуса, дълга и капковидна, но не беше запалена. Всъщност никъде по яхтата нищо не светеше. Килът беше широк и дълбок и минаваше по цялата дължина на корпуса. На кърмата имаше щурвал, а най-вероятно в лоцманската кабина отпред се намираше втори. На носа под лампата се виждаха черни преплетени символи, съвсем различни от всичко, което бе виждал през живота си.

— Ти ли ги изключи? — попита той. — Светлините?

— Не-е — каза Джини и щракна ключа на осветлението на стената.

В хамбара се възцари пълен мрак. Беше толкова гъст, че изглеждаше осезаем, мрак, абсолютен и първичен. Конете неспокойно се размърдаха.

— Джини?

— Почакай.

Нещо просветна. В началото му се стори фосфорно, сребристо, аморфно, не чак толкова по-различно от лунна светлина, проникваща през тънка облачна пелена. Но още докато наблюдаваше, сиянието започна да просветлява. Преля в зелено и придоби цвета на тучна морава след освежителен пролетен дъжд, на океанска вода малко под повърхността, там, където слънчевата светлина вече е филтрирана. Сиянието заля клетките на конете, освети вили и мотики, хвърли сенки зад трактора и изпълни хранилките до една от страничните стени. Макс зяпна от изненада, изведнъж разбрал какво я бе изплашило.

— Има една от другата страна — проговори Джини. — Бяла.

— Сигнални светлини — отбеляза той. — Само че не е съвсем така, нали?

— Не знам.

— Аз знам. Червена на бакборда, зелена на щирборда. — Макс заобиколи и погледна да се увери. — За бяла дори не се споменава. — Докосна корпуса. Усещането беше приятно, все едно че докосваше гладко обработена махагонова повърхност или кожено кресло. Той пак се обърна към Джини: — И на колко години би трябвало да е това чудо?

— Не знам — повтори тя и разпери безпомощно ръце.

Макс скръсти своите и обиколи яхтата. Въпросите си имаха приоритет. Защо някой ще иска да заравя подобно нещо?

— Никой ли не се е обадил да си я поиска?

— Не.

— Тази красавица е направо за изложбен салон. — И той отново изгледа блестящия нос, излъсканите мачти, наситените цветове. После се разходи до полиците, където лежаха нагънати платната. Материята, която бе взел за брезент, определено беше нещо съвсем различно.

— Изпрахме ги — ненужно обясни Джини.

— Не изглеждат като да са били под земята дълго.

— Никой не може да ме убеди, че това нещо е било заровено, откакто съм дошла тук.

Погледна я. Ставаше дума за доста години.

— Какво има вътре? Намерихте ли тела?

— И на нас ни мина същата мисъл. Не, никакви трупове. И никакви наркотици.

— А идентификационния номер? Трябва да е имало нещо, което би ви позволило да откриете предишния й собственик.

— Дори да има, не можахме да го открием. — Тя се приближи до него. — Макс — каза Джини, — тази яхта няма двигател.

— Не може да бъде. Аз видях винта. — Освен това бе забелязал и че валът му е счупен. — Най-малкото трябва да е имало.

— Знам. Винтът е свързан с малка зелена кутийка. Не можахме да я отворим, но не прилича много на двигател.

Тя отново запали осветлението. Макс сви шепа около сигналната лампа и я видя бавно да угасва.

— Плаши ме… не мога да ти опиша колко — призна Джини. После скръсти ръце върху гърдите си. — Макс, какво е това нещо?

Нещото в никакъв случай не приличаше на нито една от яхтите, които Макс бе виждал през живота си.

Почувства се по-спокоен сега, когато беше на разстояние от яхтата. Джини настоя двамата й сина да донесат постелките си в дневната. Джери се зарадва на възможността веднъж да спи долу, още повече че и той бе поизплашен. Уил също нямаше нищо против, макар че демонстрира наужким досада.