Джак Макдевит - Древни брегове

Изпитваше едновременно страх и досада. Знаеше, че тя бе искала да изследва новия свят и можеше напълно да разбере, че не бе сметнала за разумно да стои в купола и да чака спасителна експедиция, която можеше и никога да не дойде (това между другото му подсказваше какво доверие изпитва към него). Но колко добре щеше да бъде, ако я бе намерил веднага.

И така, накъде?

Заслуша се в далечния грохот на прибоя.

Да, би трябвало да се е отправила точно в тази посока. Всеки на нейно място би постъпил така.

Не след дълго вече вървеше през гората и небето над главата му се скри от плътната пелена на растителността. Но усещаше, че денят изтича.

Искаше да я намери и да се върнат, преди да се е стъмнило съвсем. Хълмът с купола бе най-високото място в околността. Но нощем излизат опасности, които не можеш да видиш през деня.

Тръгна с по-бърз ход. Беше лесно да върви: растителността бе пищна, но нито много гъста, нито толкова висока, че да му пречи. Почвата беше камениста и той на няколко пъти спира, за да събере купчинки камъни, с които да маркира пътя, по който се движеше. Не видя животни, но ги чуваше. На няколко пъти му се стори, че шубраците помръдват.

Направи му впечатление, че е по-енергичен, а може би дори и по-силен от обикновено. Вероятно това бе субективно усещане, свързано с времето. Намираше се на открито, въздухът бе свеж и чист.

Вървя с максималната скорост, на която бе способен, в продължение на половин час. Накрая остави гората зад гърба си и излезе на широк бряг. Отляво се издигаха сиво-червени скали, озарени отзад от последните лъчи на почти залязлото слънце. Пред него се отвори синя морска шир. Прохладен солен вятър опари ноздрите му. Където и да се намираше, това място бе много далеч от Северна Дакота.

Видя я почти веднага. Беше излязла почти на линията на прилива и седеше до запален огън. Прибоят ожесточено блъскаше брега. Грохотът бе толкова силен, че Ейприл не го чу, когато извика името й. Беше загледана към морето, така че го усети, едва когато застана зад нея.

Скочи на крака изплашена.

— Макс — извика тя. — Добре дошъл от другата страна. — Дълга вълна пречупи гребен и укротена се плъзна към тях. Ейприл протегна ръка, после смутено сви рамене и се хвърли в ръцете му. — Радвам се да те видя — прошепна тя.

— И аз. Безпокоях се за теб.

Беше се увесила на врата му. Стискаше го с всичка сила.

— Имам лоши новини — каза Ейприл. — Не можем да се приберем у дома.

Той я отдръпна от себе си, за да вижда лицето й.

— Можем. Вече работи.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя трескаво се притисна в него и го целуна. Бузите й вече бяха мокри.

Беше прохладно. Седнаха край огъня. Няколко птици прелетяха по дължината на брега. Имаха дълги клюнове и ципа между пръстите на краката. Докато ги наблюдаваха безмълвно, една от тях кацна на мокрото място, оставено от изтеглящата се вълна, и клъвна нещо в пясъка.

— Мислех, че ще остана тук завинаги, Макс.

— Знам.

— Мястото е прекрасно, но не бих искала да умра тук. — Ейприл се замисли и попита, за да се увери: — Сигурен ли си? Опита ли?

— Да, сигурен съм.

Отговорът му изглежда я задоволи.

— Нямаше да те изоставим — успокои я Макс.

Тя му подаде пластмасова торбичка.

— Фъстъчено масло — и извади сандвич. Усети, че е гладен. — Последният — предупреди го Ейприл.

Макс отхапа.

— Чудесен е. — И след малко попита: — Знаеш ли къде се намираме?

— Не сме на Земята.

Той се приближи към огъня.

— Трябваше да ти донеса якето.

— Няма нищо, и така ми е добре.

Морето бе загубило синевата си и вече беше тъмно. Над главите им бяха започнали да се появяват звезди.

— Чудя се кой ли живее тук — замислено каза Макс.

— Не видях никого. И не останах с впечатление, че транспортната система скоро е била използвана.

Макс проследи укротяването на поредната вълна в брега.

— Сигурна ли си? Искам да кажа, че това не е Земята? Малко ми е трудно да го приема.

— Огледай се, Макс.

Гората, извадена от Страната на чудесата на Алиса, също се бе стъмнила.

— Силата на притегляне е различна. Струва ми се, че тук е осезаемо по-слаба. — Ейприл изучаващо го изгледа. — Как се чувстваш?

— Добре — отговори той. — По-лек.

— Видя ли слънцето?

— Да.

— Не е нашето.

Тя не пожела да обясни, но Макс не поиска да разбере какво бе имала предвид.

— Трябва да се връщаме — каза той вместо това. Погледна часовника си. — Арки ще се безпокои.

Ейприл кимна.

— Не знам дали ще ме разбереш, но някак не ми се иска да си тръгвам. Защо не пренощуваме тук? Можем да се върнем утре.