Джак Макдевит - Древни брегове

— Не мисля, че е захранващият източник — каза Арки. — Ако там нямаше захранване, тя едва ли би се пренесла.

— Сигурно си прав, Арки. Кой би могъл да знае? Да видим какво още имаме тук… — Той завря глава в пространството зад кристала. Отзад имаше още кабели — един от тях отиваше в пода, а другите се извиваха нагоре. Групичка кабели бяха скрепени заедно. — Един от тях трябва да е захранващ — замислено отбеляза Макс. — Готов съм да се обзаложа, че този сноп активира механизма на транспортната система. Каквото и да представлява тя.

— Ще ни отнеме доста време да се оправим кое какво е — поклати глава Арки.

— Е, може и да скъсим процедурата — успокои го Макс, коленичи на гумената подложка и хвана кабела, който смятаха, че може да отива към захранващия източник. Дръпна го съвсем предпазливо и за негова радост той се измъкна, сякаш съединението бе направено вчера. Под кабела се показа разклонение. — Добре. Подай ми волтметъра. — Достъпът до кабела беше труден, така че в крайна сметка му се наложи да разшири дупката, в която работеше. Но успя да разчете показанията на уреда: — Прав ток… осемдесет и два волта.

— Странно число — промърмори Арки.

— Е, не можем да очакваме да играят по нашите правила, предполагам.

Арки наля газ в резервоара на генератора. Регулира го, разглоби една от кабелните обувки и с клещите я изви, за да може да бъде съединена с извода на задната страна на кристала. Когато свършиха, Макс натисна стрелата и иконката светна.

— Така… — въздъхна той. — Мисля, че дойде моментът да си сложим главата в торбата.

Беше се надявал, че няма да могат да направят нищо. После се бе опитал да намери оправдание да не отива. Но накрая се беше озовал в ъгъла, без никакви аргументи в полза на бездействието и сега се питаше ще намери ли в себе си смелост да стъпи на решетката.

Разкачи генератора и свърза оригиналния кабел. Сложи генератора на решетката, стовари чантата с инструменти до него и взе със себе си бележник.

— Не съм много сигурен — каза неуверено Арки. — Ако нещо се издъни, мога да си загубя лиценза. — Той се усмихна и Макс внезапно разбра, че се бе издигнал в очите му. Струваше си усилието, та макар и само заради това. — А за какво ти е бележникът?

— За комуникация — Макс показа черния маркер. — Ако заседнем там и това чудо откаже да сработи, ще изпратя съобщение. — С внезапно отмалели крака той стъпи на решетката и затвори очи. После се сепна и отново ги отвори. — Готов съм, Арки — въздъхна той. — Натисни бутона.

Светът се изпълни със светлина. Извитите сводести стени станаха прозрачни и през тях проникна ослепително синьо-бяло сияние. Пред очите му се появиха теменужни хълмове и бавно започнаха да се фокусират и размиват. Подът пропадна и той заплува, без да пада, реейки се в пространството. През тялото му мина вълна на световъртеж. Миг по-късно се просна по очи на твърда земя.

Виждаше пред себе си надписа и емблемата на „Минесота Туинс“. Якето бе метнато върху счупен клон, подпрян на стъклена стена.

Намираше се във вътрешността на друг купол, разположен близо до билото на хълм. Около него се простираше гората, която бе зърнал за миг в началото на прехода. С тази разлика, че сега изглеждаше напълно материална. И напълно различна от всяка гора, която бе виждал до момента.

Нямаше зеленина. Растителността тук отдаваше предпочитание към наситения теменужен цвят. Огромни бели и жълти цветове висяха от дървета, които изглеждаха наполовина човекоподобни — като хора, които се бяха опълчили срещу боговете, а те за наказание им бяха дали корени и ги бяха посадили в земята. Сочни червени и жълти плодове висяха от дебели извити възлести клони. Почвата бе скрита под плътен килим от окапали листа.

Слънцето бе надвиснало над линията на хоризонта, но дали бе вечер или утро беше невъзможно да се каже.

Куполът изглеждаше изработен от кристално прозрачно стъкло. В него имаше врата, която стоеше открехната. Теренът отвън се издигаше може би около една стъпка над пода на помещението вътре. Какво ли означаваше това? Че куполът, също като Ротондата, е отдавна изоставен?

Гората бе смълчана, с изключение на непрестанното жужене на насекоми и епизодичното пърхане на крила. Къде ли бе Ейприл?

Беше сигурно, че не е напуснала този район доброволно. Може би я бяха отвлекли. Опита се да изтласка назад в съзнанието си тази мисъл, докато вдъхваше топлия ароматен въздух.