Джак Макдевит - Древни брегове

— Значи не можете да кажете със сигурност — заключи Ремиров.

— Не и преди да сме прегледали лентите със записа.

— Ами защо не вземем да ги прегледаме? — с язвителна вежливост предложи полицаят.

Макс се отдалечи, за да хвърли крадешком поглед на решетката. Нямаше абсолютно никакъв начин да познае била ли е използвана или не. Не се виждаха отпечатъци от обувки, нито някакви следи.

Редфърн, облечен в кожено яке и обут в тежки ботуши, влезе под купола. Размени тихо няколко приказки с Джордж и двамата полицаи и едва тогава видя Макс.

— Организират група за издирване — съобщи му той.

— Добре — съгласи се Макс.

Настана дълга, притеснителна и за двамата пауза.

— Джордж ми каза, че е оставила бележка за теб. Макс, къде е тя?

— Предполагам, че вече е мъртва — отговори уклончиво Макс. Надяваше се, като каже на глас какво си бе мислил от момента, в който научи за съществуването на бележката, ужасната възможност да стане някак по-малко реална.

— Как така? — намръщи се Редфърн и стисна челюсти.

Макс помисли дали да не направи демонстрация, но се поколеба, понеже всяка от иконките като че ли работеше само по веднъж. Затова просто посочи решетката с набора бутони за задействане и обясни какво според него се бе случило.

— Това — каза той, насочвайки вниманието на адвоката към символа в горния край на втората колона — е стрелата.

— Искаш да ми кажеш, че има устройство, което анихилира неща, и ти мислиш, че тя го е използвала върху себе си?

— Горе-долу това мисля — отвърна Макс.

— Дяволите да го вземат! Вие, хора, имате ли ум в главите си?

— Виж, аз изобщо не съм предполагал, че подобно нещо може да се случи.

— Да, сигурно. Добре, дали да не поразгледаме по-отблизо?

Макс се опита да възрази, но Арки го прекъсна по средата:

— После ще умуваме кой е виновен и кой не. Тя е смятала, че отива някъде, така ли? И как е очаквала да се върне?

— Не знам. Недей да мислиш, че сме седели и сме го обсъждали. Все пак предполагам, че е очаквала да намери подобно устройство на другия край. Ако такъв изобщо съществува.

Арки се обърна към Джордж, който се бе присъединил към тях:

— Кога, казваш, е станало всичко това?

— Мина през портала в нула и трийсет.

Арки погледна за справка часовника си. Беше четири и десет.

— Предполагам имаме основания да смятаме, че не може да се върне сама. — Той скръсти ръце на гърдите си. — И какво ще правим оттук нататък? — попита, без да крие обвинителния тон в гласа си.

Макс се чувстваше като пълен идиот. Дявол да те вземе, Кенън!

Лицето на Арки беше потъмняло. Потрепването на ъгълчетата на устата и на очите му издаваше вътрешна борба.

— Може би наистина ще е най-добре племето да продаде това нещо — каза той накрая. — Струва ми се, че тук може прекалено лесно да се умре. — Стана и се отправи към вратата. — Ще позволим на полицията да търси както са решили. Може би има все някакъв шанс да е излязла и да се е изгубила из планината. — Арки се поколеба. — Макс…

— Да?

— Обещай ми, че няма да я последваш.

Искането го постави в неудобно положение. Макс Колингуд никога не би опитал подобно изпълнение. Това беше върхът на тъпотията. Но в някакво тъмно и непознато за него ъгълче на съзнанието му изпита удоволствие, че Арки го смята за способен на такова нещо.

— Не — отговори той с чувство. — Няма.

По лицето на адвоката пробягаха някакви скрити емоции.

— Добре — кимна той. — Да изпратим сега издирвателната група да си върши работата. Междувременно ще се опиташ ли да разбереш кои са най-близките й роднини?

Най-близките роднини на Ейприл? Макс разбра, че знае много малко за нея. Сигурно трябваше да провери в лабораториите „Колсън“.

Арки поспря на вратата.

— Макс, има ли още нещо за това място, което трябва да знам?

— Не — честно отговори Макс. — Нищо, което да е известно на мен самия.

Макс слушаше докладите, постъпващи от спасителната група, а навън небето бавно започваше да просветлява. Малкото момиченце с кестенявите къдри го наблюдаваше през прозореца на самолета. Спомен, който смяташе, че е погребан завинаги.

Харесваше Ейприл Кенън и още не можеше да повярва, че вече я няма, че е изчезнала в тъмната страна, откъдето никой никога не се връща. Образът на избледняващия стол, вертикалните линии, едва видими през облегалката и краката му, бяха като застинали на изгасналите екрани на мониторите пред него.

Линиите може и да не означаваха нищо… дефект във филма, моментно отражение. Но можеха да бъдат и поглед към друго място. Спомни си, че тогава му се бяха сторили като нефокусирани колони. Представи си дървения стол, поставен в заградената с колони галерия на гръцки храм.