Джак Макдевит - Древни брегове

— Да, сър. Не е излизала през бариерата.

Макс беше озадачен. За него подобен разговор посред нощ, с всичките възможности, пропуски, варианти и прочее, бе напълно безсмислен.

— Хенри, проверихте ли задните апартаменти в Ротондата?

— Погледнахме навсякъде.

— Добре. Извикайте полицията. Тръгвам към вас.

Остави слушалката на вилката, вдигна я обратно и позвъни на номера в стаята й. Никой не му отговори. Макс се загледа в телефона и в съзнанието му постепенно се материализира подозрението, че е използвала решетката. Вече сериозно обезпокоен, той се облече набързо, качи се в колата си и потегли към хребета Джонсън. Трябваше да каже на Хенри да погледне в канала. Ами ако бе паднала там? Мястото беше такова, че можеше спокойно да не са я забелязали.

Включи мобифона си, набра номера на караулната и чу нов глас. Джордж Фрийуотър.

— Нещо ново? — попита го той.

— Няма новини. Полицията е на път. — Дълга пауза. — Макс, ако е отвън, няма начин да е издържала дълго. Студено е.

— Знам. Погледнахте ли в канала?

Чу размяна на реплики от другата страна и после отново гласа на Джордж:

— Да, погледнали са в канала. Вижте, господин Колингуд, намерили са нещо. Има бележка, адресирана до вас. Била е оставена на предната седалка в колата й.

— До мен ли? — Стомахът на Макс се сви. — И какво пише в нея?

— Искате да я прочета?

— Да, Джордж. Моля те.

— Добре. Казва… един момент, осветлението е слабо. Аха, казва: „Скъпи Макс, ще последвам стрелата. Щом четеш това, значи нещо може да не е наред. Съжалявам, беше ми приятно да работя с теб“. — Джордж изсумтя. — За какво говори?

Фаровете на Макс се забиваха в мрака и потъваха в него.

— Не съм сигурен — отговори той. Но знаеше.

„Мъжът в белия костюм“ е жив и е добре. Онези, които си спомнят класическия английски филм с Алек Гинес в ролята на човек, изобретил тъкан, която не се мачка или цапа, вероятно са в състояние да си представят какво става тези дни с шивашката промишленост. Печалбата за предприятията в тази сфера постепенно се свива, започвайки от деня, в който плъзнаха слуховете за възможността да се изработи материя, наподобяваща онази от филма. Голям брой експерти вече заявиха официално, че е само въпрос на време да се заимства и да стане широко достъпна технологията от Ротондата, позволила създаването на свръхустойчивите материали, използвани в нея. Какво точно ще се случи, когато това стане факт, все още е неясно. Но сега-засега се знае, че бяха закрити хиляди работни места и че цялата индустрия е в хаос. Нашият вестник е гледал винаги с неохота на намесата на правителството в частния бизнес. Този път часът за такава намеса изглежда наистина е ударил.

Когато Макс влезе в Ротондата, той беше бесен на Ейприл. Тази жена го бе поставила в ужасно положение. Не можеше да си прости, че не се бе усетил накъде отиват нещата и не се бе опитал да ги предотврати.

И какво, по дяволите, се очакваше от него да направи сега?

Атмосферата под купола му се видя потискаща.

Вътре беше Хенри Шорт в компанията на двама полицаи. Единият гледаше надолу в канала. Беше млад, не повече от двайсет и една годишен. Пясъчнорус, длъгнест, ъгловата челюст, голям нос.

Партньорът му — плешив и вече раздразнен — прекъсна разговора си с Джордж Фрийуотър, като видя Макс да влиза.

— Сър, вие ли сте господин Колингуд?

— Да — потвърди Макс.

— Аз съм заместник-шериф Ремиров — представи се той и извади бележник, в който Макс позна бележника на Ейприл. — Какво означава това?

Ще последвам стрелата.

— Каква стрела? — осведоми се по-младият.

Макс се поколеба само за миг.

— Не знам — излъга той.

Отговорът му явно не задоволи Ремиров.

— Нямате представа какво се е опитвала да ви каже?

— Точно така — отговори Макс. — Ни най-малка.

Полицаят не повярва на думите му.

— И защо ще ви пише бележка, която не можете да разберете? — гневно попита той.

Макс вътрешно се сгърчи. Никак не го биваше да лъже. Още по-малко му допадаше да го усуква пред полицаи. Почти не му се бе налагало да контактува с тях през живота си и сега не се чувстваше никак уютно.

— Просто не знам — настоя той.

Загубил търпение да се занимава с него, Ремиров се обърна отново към Джордж:

— Сигурен ли сте, че не е минала покрай караулната, без да сте я видели?

— Има монтирана камера — напомни му Джордж.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Предполагам, че може и да е възможно. Но се стараем през цялото време някой да седи пред мониторите.