Джак Макдевит - Древни брегове

Бутна вратата и тя се стовари върху тревата. Макс подскочи и след секунда се усмихна на собствената си нервност.

Когато Ейприл бе пристигнала тук, вратата (а вече бе ясно, че тя явно не е била използвана отдавна) сигурно е била блокирана от издигащата се по-високо почва отвън. Така че Ейприл явно бе махнала пантите, за да излезе.

Макс мина през отвора. Едра птица тромаво се понесе през небето и изчезна сред дърветата. В далечината се чуваше разбиването на прибой.

Той извика името на Ейприл. Нещо дрезгаво изкрещя в отговор.

Къде, по дяволите, беше тя?

Погледна сплетената трева, гъстите храсталаци и непроходимата стена на джунглата. В основата на хълма се виждаше полянка и там шубраците не изглеждаха толкова гъсти, че да не позволяват преминаване през тях. Ейприл можеше да е тръгнала във всяка посока.

Макс се обърна към купола и влезе обратно вътре. Постройката имаше най-общо формата на камбана с четири метра диаметър. Върхът й достигаше до короните на дърветата. Беше пристигнал тук в средата на кръгла чиния — горе-долу с размерите на решетката в Ротондата. До чинията се издигаше стълб, в който бяха монтирани иконки за преход. Знаците им изглеждаха тримерни и имаха формата на глифи. Бяха с цвета на земята и се различаваха от тези в Ротондата (с изключение на един), макар стилът на оформяне да бе явно същият.

Изключението бе еленовата глава. Билетът му за дома. Докосна го съвсем леко и го натисна.

Нищо не се случи.

Представи си седящата тук Ейприл, с блокираната врата зад нея, трескаво търсеща изход от ситуацията.

Погледна още веднъж към иконките със съмнение. Напълно възможно бе вече да се е прехвърлила в друга реалност. Може би с надежда да намери връзка към дома.

Тази възможност никак не му допадаше.

Минаването през друг терминал щеше да бъде акт на отчаяние. Не, нали бе оставила якето си. То казваше: Тук съм. Ела и ме намери.

Иконките бяха осем на брой. Пет от тях представляваха геометрични фигурки, шестата можеше да се оприличи на цвете, седмата имаше крила.

Беше повече от ясно: седем нови направления. На какво, за Бога, се бяха натъкнали?

Хвърли нов поглед към гората, за да се увери, че никой не го дебне оттам. Първият му приоритет сега бе да намери изход оттук.

Отвори чантата с инструменти.

Дискът изглеждаше изработен от твърда гума. Центърът му бе заоблен и повдигнат.

Използва дрелката, за да пробие дупка в стълба. Материалът отново се оказа много як и му трябваха близо четирийсет минути, за да го преодолее. Междувременно се бе изяснило, че слънцето залязва.

Вътре в стълба намери монтиран кристал, подобен на онзи в Ротондата. Дотук добре. Захранващият кабел изглеждаше наред. Провери връзките зад иконките. Схемата изглеждаше същата: жиците от всяка иконка формираха цветно кодиран сноп, който отиваше нагоре в стълба. Три жици обаче липсваха и бутоните изобщо не бяха свързани. За нещастие еленовата глава не бе сред тях, така че причината беше друга.

Отново погледна кристала и започна да се безпокои. Ако проблемът бе в него, това означаваше край за тях.

Стълбът беше висок три метра. Изостряше се нагоре и се извиваше над диска, за да се разшири в крайна сметка в кехлибарена леща. В задната му част имаше стълба. Макс взе дрелката, качи се по стълбата и заби острието на бургията точно под лещата. Тук кабелният сноп пристигаше разделен на жици, всяка от които се свързваше към отделен извод. Жицата към еленовата глава — тя беше бяла и се познаваше лесно по цветния код — висеше свободна.

Опита се да я пристегне, но след няколко неуспешни опита слезе, взе изолирбанд и накрая свърши работата.

Извади бележника, отвори маркера и написа:

Арки,

Аз съм добре. Ейприл някъде се е запиляла и тръгвам да я търся. Чакай ни.

Махна счупеното фенерче и свали якето от клона, на който бе метнато. Откъсна листа с посланието, натъпка го в джоба, оставяйки края му да се вижда и сложи якето върху решетката. Когато свърши, пое дълбоко дъх и натисна еленовата глава. Иконката светна и двайсет и три секунди по-късно усилията му бяха възнаградени с блясването на яркото сияние. Когато то угасна, якето го нямаше. Бинго…

На втори лист от бележника написа ново писмо и го прикрепи с изолирбанд върху вратата:

Ейприл,

Тук съм. Моля те задръж се на едно място. Тръгвам да те търся и ще се върна след няколко минути.

Хълмът, на който се намираше купола, може би не беше с изцяло естествен произход. Изтъркани бели стъпала, почти скрити под слой пръст, се спускаха до нивото на гората. Слезе бавно по тях, съжалявайки, че не бе съобразил да вземе със себе си оръжие. Полковникът щеше да се смае, като научеше за безразсъдността му.