Джак Макдевит - Древни брегове

— Ще се издуха над главите ни — успокои го Питърс. — Нека му дадем малко време. Може да се окаже, че не сме имали проблем. Да не го създаваме сами. Сега трябва да се концентрираме върху Пакистан.

— Пакистан ли?

— В Пакистан няма гласоподаватели. Но много хора намират там смъртта си. Направете още едно изявление. Осъдете насилието. Предложете да играем ролята на арбитър. И без това изглежда като че ли там нещата ще се изчерпат сами не след дълго. И двете страни са изтощени. Можем дори да си присвоим заслугата, че сме организирали примирието.

Президентът въздъхна. Питърс беше безнадежден циник и не бе трудно човек да му намери недостатъци. Колко жалко, че американската политика така бързо бе деградирала до положение да се вкопчва в подобни възможности. Та макар и това да го правеха свестни хора.

Арки Редфърн бе израсъл до Форт Тотен в индианския резерват край Дяволското езеро. Беше най-малкото от петте деца в семейството и първото, което се дипломира. Фактът, че братята и сестрите му бяха предпочели ранния брак и безперспективната работа на едно или друго място, бе съкрушило баща му, който още преди години беше обещал, че ще направи каквото може, за да осигури на всяко от децата си висше образование. Редфърн бе получил лъка на баща си, за да се ознаменува дипломата му на юрист, получена от университета „Джордж Мейсън“.

Събитието бе станало повод да чуе и похвално слово от Джеймс Уокър — един от племенните старейшини, — който гордо бе заявил, че най-сетне лично познава адвокат, който не работи за правителството. Редфърн изгаряше от желание да стане защитник на интересите на „Мини Уакан Ояте“, както наричаха себе си индианците от Дяволското езеро на собствения си език (това означаваше „хора от езерото на духа“). Беше издържал от пръв път изпитите за приемане в адвокатската колегия и се бе върнал в Северна Дакота, за да отвори кантора и да започне да трупа практика, пишейки завещания и явявайки се на бракоразводни дела — работа, оказала се неочаквано добре платена. Освен това стана пълномощник на племето по правните въпроси — работа, оказала се не съвсем добре платена. Но имаща своите преимущества.

Горе-долу по времето, когато Мат Тейлър търсеше подходящ път за действие, Редфърн отведе Пакстън Уелс в резервата, за да направи той новото си предложение лично. Уелс, потънал в мрачни мисли, очевидно бе решил, че адвокатът има нещо против него и бе загубил надежда да го умилостиви по някакъв начин. Така че сега седеше и навъсено гледаше през прозореца равнината, която пресичаха.

Най-сетне се бе стоплило. В крайпътната канавка имаше купчини почистен сняг и тук-там те бяха започнали вече да се топят.

Щабквартирата на племето бе разположена в едноетажна постройка със сини тухли, известна като Синята сграда. „Олд Глори“ 16 16 „Старата слава“ (англ.) — под това име е известен националният флаг на САЩ. — Б.пр. и знамето на Мини Уакан Ояте се развяваха под студения вятър. Редфърн спря на паркинга.

— Това ли е? — недоверчиво попита Уелс, озъртайки се във всички посоки на ширналата се до хоризонта равнина.

Редфърн познаваше хората от типа на Уелс: освен ако не разговаряше с личности, за които бе сигурен, че са по-високопоставени от него, или такива, които биха могли по някакъв начин да му навредят, той щеше да се държи със сдържана надменност. Впрочем точно както се държеше в момента, явно възприемайки адвоката като начин да постигне целта си — някой да го доведе до „големия вожд на сиу“, еквивалента на изпълнителен директор на компания. Което, разбира се, беше грешка.

Слязоха от колата и Редфърн влезе пръв.

Синята сграда бе подслонила в себе си пощенския клон, Бюрото по индианските въпроси, Индианската здравна служба и офисите на племето. Редфърн извести племенната секретарка, че са дошли и се отправи към кабинета на председателя.

Джеймс Уокър можеше да се слее с всяка тълпа. Беше с ръст по-нисък от средния и такива като Уелс биха решили, че мястото му е по-скоро зад щанда в магазин за зеленчуци, отколкото в племенния съвет. Гласът му с нищо не показваше, че принадлежи на човек, притежаващ някаква власт, още по-малко издаваше стоманената твърдост на неговата воля, ако обстоятелствата го наложеха. Очите му бяха тъмни, погледът в тях — приятелски. Според Редфърн основната сила на Уокър бе в способността му да накара хората си да му кажат какво мислят по един или друг въпрос — рядък талант за индианец, както впрочем и за останалата част от населението.