Джак Макдевит - Древни брегове

Линдкуист, който се смяташе за местния Соломон, ловко и методично насочваше предварителните изказвания. В девет и дванайсет минути той даде думата на Джо Торес — фермер в пенсия, сега живеещ в града.

Торес, четейки развълнувано от лист хартия, описа хаоса във Форт Мокси. Трафикът бе станал невъзможен. Имаше пияници, бандитски банди и случаи на сбиване. Посетителите паркираха колите си където заварят. Ресторантите бяха препълнени, а супермаркетите изпразнени, така че местното население трябваше да пазарува на сто и двайсет километра оттук, чак в Гранд Форкс. Бяха станали обект за действие на малоумни с бомби, като онази, отнесла вчера „Тейсти фрийз“.

— Зная, че всичко това в речника на Майк и някои от вас, момчета, означава „добър бизнес“, но за останалите е източник на неприятности.

В този момент се изправи Агнес Хенфорд.

— Трябва да се възползваме от ситуацията, докато я има. В края на краищата от всичко това печели градът. — Съпругът на Агнес притежаваше „Прерийната шхуна“.

Но Джо поклати глава.

— За теб е лесно да говориш така, Агнес. Но нещата отиват към влошаване. И според мен е крайно време да направим нещо. — Като че ли за да подчертае важността на аргументите му, отвън мина кола с пълна газ, натиснат клаксон и надути докрай тонколони, тътенът от които разтърси старата сграда. — Ако позволим това да продължава, поне ще трябва да наемем допълнителни полицаи. — Исторически погледнато, Форт Мокси бе разчитал досега на Кавалиър за малкото необходима му помощ по отношение спазването на закона. — По тази причина предлагам — продължи той четейки, — градският съвет да разпореди на хората, копаещи на хребета, да спрат тази си дейност. А постройката, известна под името Ротондата, да бъде съборена. — Той се огледа и поясни: — Разглобена и свалена отгоре.

Линдкуист посочи с пръст Лори Каварака, която притежаваше мотел, „Нортстар“. Лори бе прекарала целия си живот във Форт Мокси. Мотелът бе построен от баща й през 1945-а, след завръщането му от войната в Пасифика. Днес Лори бе собственик и управител.

— В „Нортстар“ се предлагат осем бунгала — започна тя. — Допреди две седмици не бях имала и един ден в живота си, когато да съм запалвала надписа „Няма стаи“. Сега няма нито една свободна. Запълнени сме до дупка. Харесват ли ми проблемите, с които се сблъсквам като всички във Форт Мокси? Не, разбира се, не. Едва ли някой би казал обратното. Но решението не е да затворим кой каквото има и да се заврем обратно в дупките си. — Беше започнала с леко треперещ глас, но бързо набираше увереност. — Чуйте ме, хора — продължи тя. — Повечето от нас живеем тук, защото сме родени тук. Обичаме този град. Но икономиката ни винаги е била на ръба. Днес за пръв път, откакто всички се помним, имаме шанс да поспечелим нещо. Не само собствениците на магазини. Всички ще спечелят. Здравият бизнес е добър за всекиго. За Бога, не убивайте златното теле.

— Кокошка — извика някой. — Кокошка, която снася златни яйца.

— А бе каквото и да е — съгласи се Лори. — Това няма да продължи вечно. Нека доим, докато ни дават.

— Междувременно — обади се Джош Ейвърил, надигайки се с обичайното си достолепие, — някой ще умре. Както карат по улиците, не виждам как може да ни се размине. И какво ще стане тогава?

— Този град никога не е имал два гроша, които да му издрънкат едновременно в джоба — каза Джейк Торалдсън, чието летище неочаквано се бе превърнало в натоварена аерогара. — Какво ви става бе, хора? Толкова ли не ви понася малко просперитет?

— Просперитет ли? — възмути се Мами Бърк, преселник от Канада, работещ на гарата. — Що за просперитет е този, който кара всички да се щурат като мухи без глави? Джо е прав. Затворете площадката.

Арнолд Уитакър, доволният собственик на „Ключалка и резе“, възрази срещу предложението:

— Не виждам по какъв начин моментната ситуация отива срещу интересите на когото и да било.

Забележката му вбеси Морис Джоунс, деветдесетгодишен пенсионер, бивш служител на пощите, известен на всички най-вече с интереса си към моделите на електрически влакове. Двама подпийнали канадци се бяха врязали с пикапа си в работилницата на Джоунс, унищожавайки модела, на който той бе посветил четирийсет години от живота си. Джоунс заекна от възмущение и обвинително посочи с пръст Уитакър.

— Браво, Арни, момчето ми! — каза той. — Грижи се за себе си. И не се безпокой за останалите.

Мнението да се разпореди спиране на работите мина с мнозинство от осемдесет и седем гласа. Флойд Рикет се самопредложи да оглави комисията, която да изработи проект на заповедта.