Джак Макдевит - Древни брегове

Линдкуист го дръпна настрана при първа удобна възможност.

— Не се увличайте, Флойд — помоли го той. — Става ли? Нали не искаме да обидим никого?

Дъждът неуморимо шибаше прозорците на Овалния кабинет. Звукът като че ли подсилваше всички емоции в душата на президента. Днес определено не беше един от добрите му дни.

На писалището му лежеше разтворен брой на „Вашингтон Поуст“. Заглавията съобщаваха за гражданска война в Индия и глад в Трансваал. Разкриваха също и резултатите от последното проучване на общественото мнение: „Шейсет процента смятат, че Ротондата е свързана с летящите чинии“. Други двайсет процента бяха убедени, че става дума за секретен правителствен проект. За още осем процента обектът имаше божествен произход. Останалите не знаеха или не бяха чували за хребета Джонсън.

Тони Питърс седеше видимо опечален в креслото си, кръстосал крака.

— Почти всички смятат, че правителството се опитва нещо да скрие — въздъхна той. — Но това е неизбежно. Като че ли е най-добре да свикнем с подобно отношение.

— Видя ли какво става отвън? — Покрай оградата на Белия дом се бяха събрали над шестстотин манифестиращи. „Признайте си за хребета Джонсън“, настояваха едни. „Кажете истината за Ротондата“, искаха други. — И каква е истината? Какво знаем ние?

Питърс стана.

— Разговаряхме с над дузина специалисти в също толкова области, които или са били горе, или са запознати с резултатите от анализите. На всички тях им е трудно да приемат, че става дума за обект с извънземен произход, но никой не можа да предложи удовлетворително алтернативно обяснение.

— Не мисля, че ни пука откъде е дошло или кой го е закарал там горе. — Тейлър дълбоко пое дъх. — Моята единствена грижа е какво да правим оттук нататък. Каква енергия се използва там?

— Никой не е имал възможността подробно да изследва. На пристигащите се разрешава само да разгледат интериора. Съпроводени от екскурзоводи.

— Добре — Тейлър се облегна в креслото и скръсти ръце на гърдите си. — Перспективата, Тони? Накъде отиваме?

— Трудно е да се каже, господин президент. — Питърс изкриви лице и в ъгълчетата на устата и очите му се появи паяжина от бръчици. — Експертите не са единодушни относно нашата способност да възпроизведем новия елемент. Но са съгласни без изключение, че ако успеем, предметите, изработени от него, няма да стареят.

— А ще се износват ли?

— Да. Макар повечето от тези хора да са на мнение, че стоките ще бъдат много по-издръжливи от всичко, с което разполагаме в момента.

Тейлър въздъхна. Щеше да разговаря и с икономистите в екипа си, но сам знаеше какво би означавало това за интересите на производителите.

— Още нещо, сър. Знаете ли, че снощи някой е видял там горе Дева Мария?

Президентът извъртя очи към тавана.

— Какво ли още ни очаква? — попита той.

— Сериозно, сър — усмихна се Питърс и напрежението в кабинета, спадна. — Беше по CNN само преди минути. Една жена е видяла лика й в сиянието.

Президентът поклати глава.

— Майната му, Тони. Как е пазарът? Какво ще се случи днес?

— „Никей“ отново го отнесе. Сигурен съм, че и спадането на Уолстрийт ще продължи.

Тейлър изморено се надигна на крака и погледна през прозореца. Тревата беше зелена и изглеждаше хладна. В дни като този му се искаше отново да е дете.

— Трябва да установим контрол над ситуацията, Тони.

— Да, сър.

— Преди да е станало невъзможно. Искам да поемем ние. Убеден съм, че ще се намери някаква благовидна форма… съображения, свързани с националната безопасност или нещо друго. Изровете ги.

— Може да не се окаже толкова лесно.

— Защо?

— За Бога, господин президент, това е земя на индианците. Ако беше на някакъв фермер, щяхме да обявим опасност за здравето или нещо подобно. Но това е собственост на сиу. Опитаме ли се да стъпим там, ще платим прескъпо… говоря в политически смисъл. На най-верните ви поддръжници няма да им хареса, а медиите ще ви разнищят, че сте си го позволили.

Тейлър физически усещаше как стените се затварят около него.

— Не казвам, че трябва да им я отнемем . Можем щедро да ги компенсираме. Просто да я изкупим от тях.

— Сър, според мен най-добрата ни стратегия е да изчакаме. Нека не се втурваме презглава в нещо, което може да ни излезе през носа.

По природа Тейлър бе склонен да реагира при първите признаци за опасност. Но бе прекарал в политиката достатъчно дълго, за да е наясно с ползата от търпението. Освен това още не беше сигурен какъв е правилният курс. И никак не му харесваше да гони индианците от собствената им земя. Самата мисъл оставяше лош вкус в устата му. Да не говорим колко погрешно бе това, политически погледнато. Както впрочем и рухващият пазар.