Джак Макдевит - Древни брегове

— Трудно ми е да не се съглася с това, Ал.

Бригадирът се озъби.

— Ако онзи материал може да прави това, на което твърдят, че е способен, в тази страна само след три години няма да има такова нещо като каучукова промишленост. И ако аз седях във вашето кресло, щях незабавно да изпратя при тях някой с предложение.

— Предложение ли? — намръщи се Кокс. — За какво?

— Да ги изкупите.

Кокс се втренчи в Ал за няколко дълги секунди.

— Няма нужда от паника — отсече той накрая. Чувстваше, че думите му звучат неубедително, но не му идваше наум какво друго би могъл да каже.

Ал поклати глава.

— Ако се случи най-лошото, вас ще ви измъкне правителството. Ще има всеобща криза и компанията ще фалира по член единайсет. Но вие, лично вие , ще се оправите. Ще си гласувате по една тлъста премия и ще се оправдаете с цикличността в рецесиите. Заедно с всички като вас. Дребните риби ще излетят на улицата, преди да са се усетили, както се случва винаги. И в крайна сметка няма да получат нищо.

Кожата на Кокс настръхна.

— Ал! — опита се да бъде убедителен, но чуваше собствения си глас да трепери. — Ал, страховете ти са преувеличени. Нищо подобно няма да се случи.

— Така ли… Добре, но все пак, ако бях на ваше място, нямаше да седя така и да се моля всичко някак да ми се размине.

Ейприл избърса иконките с няколко влажни кърпи. Всяка от тях светна, като я докосна, с изключение на дима, който си оставаше все така тъмен. Но върху решетката не се забелязаха никакви странични ефекти. За нея това беше указание, че за да се появи сиянието, върху решетката трябваше да има нещо.

И точно тогава откри до шахтата седмата иконка. По-голяма от останалите, тя наподобяваше йероглиф. И също като дима остана тъмна, след като я докосна.

Мери Маклоски винаги бе чувствала близостта на светото присъствие. Никога досега не бе имало нито момент, дори и в най-тежките й дни (когато бе научила за смъртта на Джоди при катастрофа по междущатска магистрала 29, когато съпругът й за пръв път я бе пребил или когато й казаха, че е болна от диабет) не бе имало миг, през който да не бе чувствала Иисус редом до себе си. Именно тази абсолютна убеденост й бе помогнала да устои през всички трудни години и въпреки безбройните лични проблеми, й бе донесла душевно спокойствие, което тя не би заменила за никоя житейска наслада. Мери Маклоски беше щастлива жена.

Дошла бе във Форт Мокси на гости при сестра си и при нормални обстоятелства нямаше да прояви никакъв интерес към събитията на хребета Джонсън. Но градът, това тихо и спокойно място, бе превзет от туристи, продавачи, журналисти, колежани и продължаващи да пристигат в добре натъпкани автобуси посетители от всички краища на Северна Америка. Съвсем естествено бе да се заинтригува, а на всичко отгоре зет й Корки Кейбъл прояви желание да види Ротондата. Така че качиха се в колата и заеха мястото си в колоната по шосе 32. Изкачиха се на върха, заобиколиха, без да слизат, странната зелена постройка, която изглеждаше като необичаен склад за сол, и се спуснаха от другата страна, говорейки за марсианци през цялото време. За Мери този разговор не означаваше нищо особено, но Корки не спря да бърбори възбудено.

Вечеряха в „Котешко око“ във Валхала, а после поеха обратно към хребета. Вече се бе стъмнило — мразовита, кристално ясна нощ, безлунна, но озарена от смълчаните звезди. И тримата седяха на предната седалка в маздата на Корки, така че когато завиха на поредния завой, едновременно видяха мекото зелено сияние на върха на хребета.

— Вижте това — ненужно каза сестрата на Мери.

Корки бе готов да отбие къде да е, за да могат да наблюдават без притеснение, но пътят беше задръстен от коли. Така че само намали и продължи напред, пълзейки с трийсет километра в час.

За Мери в спокойното сияние имаше нещо свръхестествено. Сякаш сам Бог бе поставил фар за загубените си земни чеда. Може би за да ги увери, че не е спрял да ги наблюдава.

Странно, но тя не бе почувствала нищо необичайно преди два часа, когато бяха минали съвсем близо до конструкцията. Сега обаче беше поразена от нейното значение.

— Вижда се от самата граница — поясни Корки. Беше митнически инспектор на контролно-пропускателния пункт при Форт Мокси и естествено преувеличаваше. Границата бе прекалено далеч. Но тази нощ дори това изглеждаше възможно. Тази нощ всичко изглеждаше възможно.

— Намали, Корки — помоли Мери.

Корки и без това едва-едва пълзеше и зад тях търпеливо се бяха наредили няколко коли.