Джак Макдевит - Древни брегове

Мат се бе оженил за медицинската сестра, грижила се за него през цялото време, и бе инвестирал парите си в автомивка, която бе фалирала, и в закусвалня, чиято съдба беше същата.

Всъщност оказа се, че Тейлър никакъв го няма в бизнеса, но беше безукорно честен и винаги готов да помогне на хора, изпаднали в беда. През 70-те години — тогава той работеше като счетоводител във веригата магазини „Сиърс Роубък“ — се остави да го убедят да се кандидатира за старши съветник, отговарящ за поддръжката на магистралите. Идеята принадлежеше на хора, заблудили се, че ще могат да го контролират изкъсо.

Но Мат се прояви като изненадващо съвестен пазител на парите на данъкоплатците. Много преди да изтече мандата му, в затвора попаднаха няколко служители в управата на окръга, при това в компанията на един-двама строителни предприемачи, стойността на ремонтната дейност драстично падна, а пътната система значително се подобри.

През 1986-а Тейлър попадна в Конгреса, а осем години по-късно стана сенатор. Избраха го за председател на Комисията по етика. Предложи поредица реформи, които му донесоха национална популярност и вицепрезидентски мандат. Само шейсет дни след като положиха клетва, президентът получи сърдечен удар, парализира се и в съответствие с Двайсет и петата поправка на Конституцията Тейлър стана изпълняващ длъжността. На следващите избори го преизбраха.

Страната обожаваше Мат Тейлър така, както не бе обичала нито един президент след Франклин Рузвелт. Много хора го възприемаха като новия Хари Труман. И той наистина притежаваше някои от качествата на Труман: непреклонна воля, когато бе убеден, че е прав, безкомпромисна честност и готовност да каже каквото има да казва, изразявайки се на разбираем обикновен английски. Именно последното често му бе носило неприятности, като например дочутата от стоящи наблизо журналисти небрежна забележка по време на посещението на високопоставена особа от Близкия изток, че трябва да приберат на скрито място сребърните прибори за хранене в Белия дом.

Тейлър обясняваше неизменно високия си рейтинг с откритото си нежелание да се слага за изборите и с това, че американският народ разбира правилността на неговата политика. „На хората това им харесва — казваше той. — Когато се стигне дотам вече да не се доверяват на правилността на моята преценка… ами тогава просто ще ме изпратят по живо, по здраво оттук.“

През цялата зима президентът не бе успял да се отърси от безпокойствата си във връзка със ставащото в Северна Дакота. Съветниците му се бяха опитвали да го успокоят. Това е само една сензация като онези с кръговете в нивите, убеждаваха го те. Политическо самоубийство е един президент да говори за летящи чинии. Каквото и да стане след това, с кариерата му е свършено. Такива бяха горе-долу съображенията им. Беше ги послушал, не бе взел отношение и ето че сега кризата се бе разразила. Само днес, за един ден, борсовият индекс бе регистрирал спадане с цели 380 пункта.

— Ще остане в историята като „Черната сряда“ — уведоми го Джим Самсън, финансовият му министър. Самсън вече се опитваше да представи нещата така, сякаш през цялото време бе убеждавал президента да реагира по някакъв начин.

Напълно разбираем опит, защото навън цареше хаос. Щатите бяха замесени в цели шест войни, отбранявайки с различна степен на енергичност стратегическите си интереси, но по света имаше поне петнайсетина горещи точки, развитието на събитията в които трябваше внимателно да се наблюдава. Гладът из страните от Третия свят бе в атака, прирастът на населението изпреварваше всякакви прогнози, а ООН изглеждаше примирена с неспособността си да установи нов световен ред. Американският преход от промишлена към информационна икономика все още създаваше сътресения. Корупцията по върховете си оставаше проблем. На всичко отгоре продължаваше разпадането на политическата тъкан на обществото и в резултат никнеха малки отцепнически фракции, нежелаещи да признаят съществуването на останалите. От друга страна търговският баланс изглеждаше приличен, дългата битка с дефицита като че ли най-после вещаеше промяна към по-добро, расизмът, сексизмът и съпътстващите ги проблеми отиваха в забвение, употребата на наркотици бележеше спад, а напредъкът в медицината обещаваше на хората все по-дълъг и по-здравословен живот. И макар това да не бе най-важното за един политик, дори медиите бяха благоразположени към него.