Джак Макдевит - Древни брегове

Ранди бе използвал управлението на играчката-кола, за да изработи ключ, който да взриви бомбата. Беше го нагласил както трябва, но за да не стане случайно някоя беля, бе сложил дървен клин между контактите.

Денят не се оформяше като най-добрия в живота му — следобеда бе имал две неприятни изживявания. Първото от тях беше след като подмина Драйтън на междущатска магистрала 29. Червен микробус с регистрационен номер от Манитоба го бе засякъл, Ранди бе скочил на спирачките, беше се плъзнал странично и бе преминал осовата линия. Грамаден ТИР беше изревал покрай него и едва не бе отнесъл предницата му. По някакво чудо му се бе разминало и Ранди, който междувременно се бе завъртял в обратна посока, се бе почувствал безкрайно щастлив. Само дето беше избързал да се радва: дървеният клин се бе преместил веднъж и след това се премести още веднъж, когато даде рязко газ, за да изкатери стръмния, покрит със сняг банкет, под който се бе свлякъл пикапа му. Така че когато се върна на магистралата, клинът вече бе престанал да изпълнява жизненоважната си функция и контактите, макар още да не се допираха, се бяха приближили достатъчно близко, за да позволят прескачането на искра. Бомбата беше пред взривяване.

На най-северната отбивка — последната, преди навлизането в Канада — той свърна на изток по шосе 11 и не след дълго стигна във Форт Мокси. И тогава, точно когато наближаваше кръстовището с 20-а улица, му се случи второто и последно неприятно нещо. Още беше в периферията на града, на място, където имаше стара дъскорезница — самотна бяла сграда, подслонила в себе си закусвалнята „Тейсти фрий“ и къщата на Уесли Фю. По стечение на обстоятелствата Уесли, който вече шеста седмица се бореше с простуда, се връщаше у дома от банката с намерение да пийне нещо по-силно и да си легне рано. Но най-невероятното разбира се бе не това, а фактът, че дистанционното на Уесли за отваряне вратата на гаража от колата беше настроено на точно същата честота, на която бе настроена и радиоуправляемата играчка, използвана от Ранди за взривател на неговата бомба.

Съдбата бе избрала така, че задната стена на гаража излизаше точно на 20-а улица. Уесли зави в алеята, извеждаща пред входа на къщата му в момента, в който Ранди приближаваше откъм запад. Алеята бе частично блокирана от шейничката на дъщеря му. Уесли внимателно я заобиколи, каза си, че ще я смъмри, като се върне от училище, и посегна към бутона на дистанционното за гаража, което бе защипано за горния ръб на таблото. Натисна го и широкоъгълната антена — за да не се налага винаги да насочва точно към приемника в гаража — излъчи импулс електромагнитна енергия, който обхвана голяма част от Банистър Стрийт. Лъчът улови навлизащия в кръстовището Ранди и задейства взривателя на бомбата в багажника му.

В центъра на кръстовището изригна огнена колона. Експлозията унищожи западния край на дъскорезницата, събори „Тейсти фрийз“, издуха до един прозорците в къщата на Уесли Фю и помете гаража му. Уесли се отърва с две счупени ръце и безброй порезни рани от стъклата, но оживя.

Само няколко парчета от колата на Ранди избегнаха пълното унищожение и можаха да бъдат разпознати впоследствие. Едното от тях бе табелата с регистрационния му номер, на която пишеше НЛО.

Движението беше толкова натоварено, че Макс реши да направи нещо по въпроса. Сутринта се свърза с Бил Дейвис от „Блу Джей Еър Транспорт“ и организира редовна хеликоптерна връзка. Това вече решаваше транспортния проблем между Форт Мокси, Кавалиър, Дяволското езеро и хребета Джонсън.

Матю Р. Тейлър беше стигнал в Белия дом по заобиколен път. Баща му бе притежавал сладкарница в Балтимор, приходите от която едва бяха стигали за съществуването на Мат и шестте му братчета и сестричета. Бащата обаче бе предал на децата си едно безценно качество: беше ги окуражавал да четат, без да се безпокои особено за съдържанието, явно придържайки се към теорията, че великите книги говорят сами за себе си.

Така че още на деветнайсетгодишна възраст Тейлър вече бе погълнал гръцките и римски класици, Шекспир, Дикенс, Марк Твен и маса изследователи на съвременната история. На всичко отгоре се оказа съвсем приличен аутфилдър в бейзболния отбор на колежа и по-късно на Западния мерилендски университет. През 1965 го изпратиха във Виетнам. Още на втория наряд в патрула бе улучен с куршум в хълбока. Лекарите му казаха, че има опасност повече да не стъпи на крака, но той бе проявил воля по време на шестгодишната терапия, така че сега имаше нужда единствено от бастун, за да обикаля из коридорите на Белия дом. Нещо повече, в крайна сметка бастунът се бе превърнал в символ на този мъж и неговия кураж.