Джак Макдевит - Древни брегове

Всъщност не се отбиваха кой знае колко посетители. Началниците непосредствено под него нямаха право да се възползват от тази възможност, понеже така или иначе не можеха да се оплачат от липса на достъп. А хората по-надолу в йерархията в известен смисъл се страхуваха да злоупотребят с времето му. Не че изобщо не идваха. Отворената врата беше символ за всички служители на фирмата, като се започне от най-обикновените работници и се стигне до заместниците му.

Чичо Ед бе преглеждал плановете за преструктуриране на дългосрочните дългове на „Тредлайн“ с надежда да намери някакъв скрит ресурс, за да финансира допълнителни дейности по развоя. Беше се уморил от взирането в числата, а и гърбът го бе заболял. Погледна часовника си и видя, че е посветил час и четвърт на това занимание. Прекалено много.

Време беше да си почине и да прочисти мислите си. Стана, разходи се до прозореца и погледна назъбения от силуети на сгради хоризонт на Индианаполис. Вътрешният телефон иззвъня.

— Да, Луиз?

— Господин Хоскин на първа.

Уолт Хоскин беше вицепрезидент по финансовите въпроси — дребен педант, който така и не се бе научил да надзърта отвъд периметъра на своите прерогативи. Което бе причината, поради която никога нямаше да стане нещо повече от това, което бе сега. Точно неговият финансов план лежеше отворен на бюрото му. План, безукорно съставен в рамките на общите правила и принципи на фирмената политика и текущата практика. От човек, на когото не би хрумнала мисълта да убие свещена крава. Ако „Тредлайн“ искаше да се възползва в пълна мяра от последните пазарни тенденции, налагаше се да скочат от старото бъги, на което Хоскин бе предпазлив шофьор. Чичо Ед вдигна слушалката.

— Да, Уолт?

— Ед, гледа ли новините тази сутрин? — гласът на Хоскин бе едновременно дрезгав и тънък.

Не ги беше гледал. Чичо Ед беше ерген. Имаше дни, когато се налагаше да работи до късно — както например снощи — и тогава просто нощуваше в офиса си. Не се бе доближавал до телевизор нито снощи, нито тази сутрин.

— Не — тихо отговори той. — Защо? Какво има?

— Открихме с падане от седемнайсет пункта — съобщи новината Хоскин с глас на грешник, обявяващ идването на Второто пришествие.

Чичо Ед се гордееше със способността си да реагира хладнокръвно на кризи и шокове. Но това вече го порази.

— Седемнайсет пункта? — изръмжа той. — Какво, по дяволите, става? — Не бе очаквал подобно развитие, не бе имало и намек за някакви лоши новини, за игри на пазара, за някакъв фактор, който би могъл да стои в основата на такъв ефект.

— Става дума за онова нещо в Северна Дакота.

— Какво нещо в Северна Дакота?

— НЛО-то.

До момента чичо Ед бе отдавал новините от хребета Джонсън на масова психоза.

— Уолт, какво, за Бога, бърбориш?

— Има слухове, че в най-скоро време ще стане възможно да се произвеждат автомобилни гуми, които едва ли не ще могат да се използват вечно .

Чичо Ед свали слушалката от ухото си и недоумяващо я изгледа в ръката си. После пак я вдигна.

— Никой няма да повярва на това, Уолт.

— Може би. Но хората могат да си помислят, че основните акционери биха повярвали. И са започнали масово да продават своите акции на безценица. Тази сутрин една жена каза по АВС, че кола, направена от онзи материал, щяла да има живот по-дълъг от този на собственика й. Стига той да й сменя редовно маслото и да се погрижи да не катастрофира.

Хоскин беше на ръба на истерията. Чичо Ед бавно се отпусна в креслото си.

— Там ли си, Ед? — попита Хоскин. — Ед, добре ли си?

Фондовите борси откриха деня раздвоени, неспособни да решат какво да правят в продължение на повече от час. Постепенно се оформи тенденция към продаване. В късната сутрин състоянието вече беше на свободно падане. Индексът „Никей“ се срина с деветнайсет процента за един ден, а „Дау Джонс“ спадна с триста и осемдесет пункта.

Пуснаха заснетия материал на видеокасетофон.

Столът.

Светлината.

Празната решетка.

Върнаха и пак пуснаха кадър по кадър, наблюдавайки засилването на яркостта и как сиянието се протяга като език от протоплазма към стола.

— Сега бавно — извика Ейприл.

Столът изглеждаше като че ли избледнява.

Имаше два кадъра, по време на които Макс мислеше, че вижда през краката и облегалката. Сякаш бе наложил две картини една върху друга.

Намираха се в командния център. Телефоните около тях не бяха спрели да звънят. На всеки няколко минути кацаха и излитаха хеликоптери. Ейприл бе наела група студенти за екскурзоводи и да координират визитите на високопоставените особи. Двама от тези студенти, облечени в тъмносини униформи с емблемата на Ротондата, сега приемаха обажданията по телефоните и се стараеха във всеки момент да знаят къде се намира Ейприл.