Джак Макдевит - Древни брегове

Бяха шест на брой и изглеждаха вградени в зелената субстанция. В никакъв случай не можеше да се каже, че се натрапват на окото, може би защото бяха черни, а не бели, и по този начин лесно бяха пропуснати в общата суматоха.

Работниците се бяха изтеглили от помещението, оставяйки лопати и колички. Ейприл стоеше върху два пръста мръсотия и разглеждаше иконките. Бяха подредени в две колони и всяка имаше размери приблизително колкото дланта й. Няколко напомняха пиктографско писмо: дърво, извита линийка, навяваща мисълта за пушек от комин, яйце, стрела. Виждаха се също два вплетени пръстена и фигурка, която смътно наподобяваше ключ сол.

Изглеждаха триизмерни и бяха изпълнени в елегантния стил на еленовата глава. Ейприл се взря отблизо в дървото — образът горе вляво. Също като другите и то изглеждаше като че се намира току под повърхността. Тя извади носната си кърпичка и избърса с нея стената, опитвайки се да различи подробностите.

И дървото се освети.

Ейприл отскочи назад.

Също като неонова лампа, картинката сега излъчваше меко кехлибарено сияние.

Тя поднесе ръка към това място на стената, но не почувства топлина.

Не се случи нищо особено. Никакво отваряне на скрити до този момент врати. Никаква промяна в интензивността на светлината. Ейприл отново докосна мястото над фигурката, за да провери дали няма да изключи светлината по този начин.

Но тя не изгасна.

На няколко стъпки пред нея изгря златиста аура. Плавно се разшири и в сиянието й проблеснаха звезди. Ейприл се опита да извика, но гърлото й беше като стиснато.

И в този момент светлината избледня. Със същата скорост, с която се бе появила. Като отсечена с нож.

Напълно беззвучно от първата секунда до последната.

Ейприл стоеше като прикована за пода. Нито можеше, нито искаше да помръдва. На мястото, където само допреди малко бе имало сияние, в пода имаше изчистен от праха кръг, блестящ под проникващите слънчеви лъчи.

Шарлот инспектира кашоните в задната половина на автобуса. Единият се бе разхлабил и заплашваше да падне на пътеката между седалките. Пресегна се към него, но Джим Фредрик от Мобил я изпревари и го намести преди нея. Тя му поблагодари и се върна на мястото си.

Закъсняваха. Автобусите вече втори час се влачеха едва-едва, заклещени в задръстването, обхванало цели петнайсет километра североизточно от мястото на разкопките. По цялото протежение на пътя имаше предупредителни табели, информиращи ги, че площадката ще бъде затворена в шест часа. Нямаше да успеят.

Членовете на мрежата бяха преимуществено студенти или млади професионалисти. В по-голямата си част бяха бели, сред тях имаше любители на бягането за здраве, ентусиасти на аеробиката и всички имаха пари. През 60-те години същите тези хора щяха да се возят на тогавашните автобуси на свободата. Вярваха и бяха убедени, че светът може да стане по-добро място за живот за всички и че средството за това вече съществува.

В автобуса духаше и прозорците бяха заскрежени отвътре. Въпреки това спътниците на Шарлот запазваха доброто присъствие на духа. Бяха отворили термосите си и сега си разменяха топъл шоколад и кафе. Пееха песни за из път с текстове от фолклора на Толкин и напевни ритми, научени на общия съвет миналата година в Юджийн. Разтъпкваха се на смени по пътечката между седалките, за да не им замръзнат краката. И с нетърпение поглеждаха към приближаващите се върхове на Пембина.

Автобусите завиха по шосе 32 преди залез-слънце. Колите необяснимо защо вече се движеха забележимо по-бързо. И все пак, когато пристигнаха във Валхала, минаваше шест. Шарлот се изкушаваше да обяви, че за днес това е всичко и да спрат за кафе и хамбургери. Но когато двама от помощниците й дойдоха при нея със същото предложение, тя се противопостави.

— Нека поне опитаме — каза тя. — А ако не ни пуснат тази нощ, има и нещо друго, което можем да направим.

Отново поеха по двулентовото шосе и не след дълго шофьорът й, китарист в рокгрупа от Ню Мексико, чието име бе Франки Атами, мушна с пръст в предното стъкло.

— Дотук — каза той.

От двете страни на пътя имаше окачени фенери, а пред тях се виждаше спусната бариера. Колите, стигнали до нея се връщаха назад.

— Отбий и спри — нареди Шарлот на шофьора.

Пред барикадата стояха двама униформени полицаи. Бяха облечени в дебели якета. Франки спря и отвори вратата. Тя се подаде навън, но полицаите им замахаха да обръщат.

— Дошли сме отдалече — извика Шарлот и потръпна.