Джак Макдевит - Древни брегове

Ейприл развеждаше посетителите на Ротондата. Тя даваше интервюта и провеждаше пресконференции. Фоторепортерите вече бяха осъзнали, че имат работа с фотогеничен обект и светкавиците буквално не угасваха. Ейприл явно се наслаждаваше на популярността си и Макс бе щастлив за нея. От двамата тя бе по-умната и по-бързо реагиращата. Освен това усмивката й можеше да разтопи сърцето на всеки, а скоро се разбра, че и гласът й звучи добре по електронните медии.

На третия ден след проникването в Ротондата те започнаха бавно да изследват нейните помещения. Първо изнесоха насъбралата се мръсотия. Избрани участъци от стените бяха внимателно измити и под купола най-сетне проникнаха пречупени слънчеви лъчи.

Светлината много приличаше на онази, която би пробивала през короните на дърветата в гъста гора през късен следобед. Не че тук имаше дървета, разбира се. Но имаше зелени стени (както можеше да се предполага и те от кеноний), по всички признаци идентични на онези, които се виждаха отвън. Панорамен прозорец, който обхващаше в обзорното си поле дъга от двеста и седемдесет градуса, минаваше на нивото на гърдите по цялата предна част.

Ласкър помоли Макс да надзирава възстановителните работи. Ейприл сумира предпазните мерки, които следваше да вземат, и го пусна да се оправя. Междувременно наеха бившия кмет Франк Мол като директор на новоразкритата служба за връзки с обществеността.

Макс очакваше, че истинската информация образно казано ще „потече“ от стените. Искаше да научи какви са тези вградени в тях системи, които продължават да работят след десет хиляди години. От време на време прогонваше от главата си опасенията, че първият контакт няма да донесе нищо повече от запознанството с по-добра отоплителна система.

Остави на Ейприл бележка и тръгна за мотела. Естествено попадна в задръстването, така че пристигна във Форт Мокси чак след два часа, изморен и нервиран. Градът беше като под обсада. Навсякъде бяха паркирани коли, а по улиците се движеха тълпи. Макс успя някак да се добере до паркинга на мотела, но там нямаше къде да паркира. В крайна сметка успя да се отърве от колата си на Легхорн Стрийт — на шест преки от мотела.

По обратния път зърна тийнейджър по тениска, на която бе изобразена Ротондата. Надписът отдолу беше: „Форт Мокси, СД: Извънземен“. Магазинът „Ключалка и резе“ беше изложил на витрините си цяла колекция от украсени с изгледи от Ротондата очила, чинии, кърпи за лице, подвързии за книги, солнички и какво ли още не. От другата страна на Банистър Стрийт суперът „При Майк“ беше възприел същата стратегия.

Срещу него бавно приближаваха два училищни автобуса. И двата бяха украсени отстрани с пърхащи под вятъра флагчета в ярки цветове, изобразяващи Ротондата. Върху капака на предното возило някой бе напръскал с боя през шаблон „Мъгливия дух“. Автобусите бяха пълни с млади хора, повечето на възраст за колеж и само малцина по-големи, и всички дружно му замахаха с ръце, когато го подминаха.

Макс им отвърна по същия начин, ускори ход (вече му бе станало студено) и най-сетне се добра до мотелската си стая. Резкият преход от студено към много топло изцеди малкото останали му сили. Той метна небрежно палтото си върху облегалката на стола и буквално рухна в леглото.

Автобусите спряха пред „При Клинт“. Ресторантът вече беше достатъчно запълнен, за да може да поеме още шейсет прегладнели посетители, но Клинт не бе от ония, които биха изпуснали подобна възможност. Предложи им да направи сандвичи и кафе за консумация извън заведението и с охота прие резервациите им за вечеря. Когато си тръгнаха, Клинт загрижено отчете, че запасите му от консервирано месо, туршия и картофена салата се изчерпват с непостижима бързина. Така че без много да му мисли, изпрати сина си в Гранд Форкс с дълъг списък за пазаруване.

В „Ключалка и резе“ Арнолд Уитакър не вярваше на скоростта, с която лавиците му с автомобилни части се изпразваха. Много се търсеха и игрите за деца (за да се занимават с нещо по време на пътя дотук и обратно), и — това вече беше многозначителен, ако не и зловещ факт — огнестрелното оръжие. Както и биноклите. Всичко с емблемата на Ротондата буквално излиташе през покрива. Вече бе освободил голяма — опасно голяма, както му се бе сторило — пратка стока, но по всичко личеше, че до утре от нея нямаше да има и следа. А когато се престраши и телефонира за нова поръчка, снабдителят му в Уинипег за пръв път в съвместния им бизнес го сюрпризира с новината, че го включва в списъка на чакащите реда си.