Джак Макдевит - Древни брегове

— И какво стана с праха? Това е, което не мога да разбера.

Наистина, няколкото сантиметра прах ги нямаше и на тяхно място се виждаше абсолютно чист каменен диск. Дискът бе около метър и половина в диаметър и се издигаше на около един-два пръста над заобикалящия го сив под. Беше тъмнозелен на цвят, прорязан от тънка мрежа черни „спици“.

— Струва ми се, че сме открили високотехнологична прахосмукачка — каза Макс. Той вече беше оставил видеокамерата и сега наблюдаваше новооткрития обект от благоразумно разстояние. Неизвестните бяха толкова много, а Макс не изпитваше никакво желание атомите в организма му да се пренаредят по начина, по който изглежда се бе случило с праха.

— Ето, това беше — поясни Ейприл, посочвайки емблемката на дървото. — Достатъчно е само да докоснеш стената.

— Дали да не опитаме пак? — предложи той.

— Само че този път с нещо по-солидно от стар прах, нали?

В куполовидното помещение имаше няколко дървени стола, донесени за удобство на работещите. Макс взе един от тях и го постави върху мрежата от спици. След това се приготви да заснеме всичко, което щеше да се случи. После й даде знак, че е готов.

Ейприл сложи длан на стената, точно върху картинката на дървото.

То светна.

— Добре — каза тя.

Но не се случи нищо. Разнесе се късо иззвъняване и светлинката угасна.

Нямаше никакви странични ефекти.

Макс погледна шестте иконки. Бяха изработени с вкус, но нещо в тях създаваше впечатлението, че изпълняват някаква функция, а не са сложени само с декоративна цел. В този момент забеляза леко вдлъбната плочка близо до основата на стената. Тя явно се бе открила с изчезването на праха в тази част на пода. Нов датчик?

— Давай — окуражи го Ейприл. — Опитай да видим.

Той натисна плочката и нещо щракна. В стената се отвори панел. Дупката беше кръгла, с диаметър няколко сантиметра. Вътре се виждаха кабели.

— А така — възкликна Макс. — Най-сетне нещо конкретно. Сега вече знаем, че стенните ключове действително са свързани към захранващ източник.

— Дали да не изпробваме и някоя от другите иконки? — попита Ейприл.

Той насочи миниатюрната видеокамера към стола и започна да снима.

— А може би ще бъде разумно — спря го Ейприл, — да се уверим, че не стоим на нито една от тези решетки.

Макс събра с обувка малко от праха. Отдолу не се виждаше нищо особено.

— Мисля, че сме в безопасност.

Струйката дим беше съседна на дървото. Ейприл натисна плочката върху стената.

Но иконката остана тъмна.

— Не мисля, че работи — отбеляза Макс.

— Очевидно. — Без много да се замисля, Ейприл изпробва иконката с яйцето и тя светна!

— Запали се — извика Ейприл.

Макс отстъпи няколко крачки и започна да снима.

Ейприл погледна часовника си.

В зрителното поле на камерата светеше червена лампичка, означаваща, че се извършва запис. В един момент му натежа и Макс я повдигна по-високо на рамото си.

Вече започваше да подозира, че очакваното явление така и няма повече да се повтори, когато в центъра на зрителното му поле се запали звезда.

— Двайсет и три секунди — засече Ейприл.

Звездата се разширяваше и ставаше все по-ярка.

— Боже Господи — прошепна Макс, — какво е това?

Тя обхвана стола.

Светлото кълбо блестеше и се въртеше. Очите го заболяха. И в един миг изчезна.

А също и столът. Върху решетката на пода вече нямаше нищо.

Едуард (чичо Ед) Кроули вече трета година беше изпълнителен директор на „Тредлайн Корпорейшън“ — дъщерна компания на „Крайслер“, отделила се като самостоятелна също преди три години и пожънала голям успех с предлаганите на разумни цени качествени коли (впрочем такова бе мотото на компанията) и вниманието, отделяно на нейните клиенти.

„Тредлайн“ правеше всичко както трябва. Заложила бе на екипност в работата, беше се отърсила от автократите и ги бе заменила с мениджъри, които знаеха как да мотивират, бяха окуражавали служителите си да вземат решения и бяха намерили начин да направят така, че всеки да бъде заинтересован от общия успех. И ето че в крайна сметка всичко това бе започнало да дава своите плодове. Изминалото тримесечие бе донесло на „Тредлайн“ печалба за пръв път от отделянето й и кривата на развитие определено вървеше нагоре. Колкото и да се взираше, чичо Ед не можеше да види в бъдещето нищо друго, освен успех.

Беше отворил календара със срещите на писалището пред себе си. След петнайсет минути започваше среща с германските търговски представители. Срещата явно щеше да продължи с делови обяд. За един часа бе планирана оперативка, от два без петнайсет имаше половин час лично време за размисъл, а след това щеше да посети Плановия отдел. Чичо Ед практикуваше управление чрез обикаляне. Разбираше колко е важно да бъде виждан. В три часа го чакаше разговор с юрист консулта, а в четири трябваше да се види с Брадли и техниците му. Това означаваше, че приемният му час днес щеше да започне в четири и половина — всеки можеше да надникне през отворената врата и да каже: „Здрасти, шефе“.