Джак Макдевит - Древни брегове

— Да влезем вътре.

Челюстта на Макс провисна.

— Ти майтап ли си правиш? — смаяно попита той. — Можем да останем затворени там.

— Аз бих искал да вляза — предложи услугите си Джордж.

— Не. Никой друг. Ще се чувствам по-спокойна, ако си тук отвън, за да отвориш вратата, в случай че не успеем да я отворим отвътре. Предполагам, че и двете ръкавици стават?

Опитаха за всеки случай и с другата и ефектът беше същият.

— Дайте ни пет минути — каза Ейприл. — Ако не излезем сами, отворете я вие.

Тя се усмихна на Макс, сякаш той се бе пошегувал и влезе в коридорчето. Макс се поколеба за миг, усещайки погледите на всички върху себе си. И я последва.

Височината бе малко над два метра, а широчината към метър и половина. Беше доста тясно и клаустрофобично. Стените бяха бели и така плътно покрити с прах, че бе трудно да се различи от какво са направени. Подът също бе прашен.

— Отнякъде се топли — констатира Ейприл и вдигна ръце, опитвайки се да разбере откъде идва топлата струя.

Макс търсеше с поглед как ще отворят вратата. Единствените кандидати бяха шестте правоъгълника върху стените. Два чифта от тях бяха монтирани точно един, срещу друг. Петият и шестият се намираха в двата края на коридора. Той се опита да запомни точното местоположение на плочката до външната стена, за да бъде сигурен, че ще може да я намери, когато вратата се затвори и останат на тъмно.

Ейприл прекара длан по стената и избърса праха от нея.

— Топлината като че ли се излъчва отвсякъде — каза тя.

Вратата започна да се спуска. Макс сдържа импулса си да се шмугне под нея, преди да е станало безнадеждно късно и я изгледа, без да помръдне.

Но не останаха на тъмно. По вътрешната страна на спусналата се врата минаваше хоризонтално сива ивица и излъчваше сияние, достатъчно, за да виждат около себе си. Макс избърса ивицата с ръкав, тя забележимо просветна и миг по-късно различаваше хората отвън.

— Прозрачна е — съобщи той.

Ейприл се усмихна.

— Чудесно.

Тя се бе захванала да разглежда внимателно плочките на стените. След малко се приближи до вътрешния край на коридора и сложи ръкавицата на Фрийуотър.

— Готов ли си, Макс?

— Направи го.

Ейприл пое дълбоко въздух.

— Това е малка крачка за една жена… 10 10 Парафраза на прословутото изречение, казано от Нийл Армстронг, първият човек стъпил на Луната на 20 юли 1969, когато при излизането от спускаемия модул „Ийгъл“ той тържествено изрича: „Това е една малка крачка за човека, но гигантски скок за човечеството“. — Б.пр. — започна тя и докосна плочката. Натисна я.

Нещо в стената прещрака. Вдигна се нова врата. Пред тях се разкри вътрешността на кръгло помещение.

— Да — прошепна захласнато Ейприл. И пристъпи напред.

Светлината беше слаба и сива. Колкото да могат да се ориентират.

— Това е — каза тя. — Главната сцена…

Помещението беше празно. Няколко колони свързваха пода с мрежа от кръстосани греди над главите им. И толкова. По средата на пода минаваше широка бразда и отиваше към срещуположния край на купола, което би следвало да бъде предната му страна.

Вратата зад тях тихо се спусна.

Сърцето на Макс лудо заби, но след малко забеляза плочка на стената, идентична на онези отвън.

— Нашият канал — ненужно обясни Ейприл и посочи траншеята. — Яхтата е влизала отпред и е била завързвана тук. — Виждаха се няколко ниски стълбчета, които изглеждаха подходящи за целта.

Започваха да се задушават.

— Спокойно — каза Макс. — Въздухът е лош. — Какво друго можеше да бъде?

Подпряха вратите отдолу и оставиха помещението да се проветри. Когато сметнаха, че вече е безопасно, отвориха, за да пуснат своите хора и дошлите журналисти.

Траншеята беше дълбока към пет метра. Размерите позволяваха влизане на яхтата. Сигурно е трябвало да сгъват главната мачта, за да се събере вътре. Но изглеждаше напълно възможно да е било точно така.

Останалите четири бутона във външния коридор даваха достъп до четири стаи. Две от тях биха могли да бъдат апартаменти или складови помещения (трудно бе да се каже, защото сега те просто бяха празни). В другите две имаше шкафове и някаква канализация. Шкафовете също бяха празни. В една от стаите намериха ниска вана и някаква отводнителна система, като цяло подобна на онази от кеча. Другата изглеждаше като кухня.

Макс веднага забеляза, че хората са разочаровани. Дори Ейприл посърна.

— И какво очаквахме да намерим? — зададе той въпрос във въздуха.