Джак Макдевит - Древни брегове

— Постепенно избледняваше с настъпването на зората — обясни му Ейприл няколко минути по-късно.

— Както при яхтата.

— Да. Само че този път това не бяха сигнални светлини. Цялата конструкция светеше. — Бяха записали ранните новини по няколко телевизионни канала. Ейприл му ги пусна. Новинарите разполагаха с картина, заснета от самолет. Върхът наистина светеше с мека светлина.

— Не е като електрическа, по-скоро фосфоресцира — замислено каза той.

— И ние така решихме. — Тя отпи глътка от кафето си. Навън се разнесоха радостни възгласи.

Макс погледна през прозореца, но не видя нищо необичайно.

— Някаква реакция от градските власти във Валхала? — попита той.

— Реакция? Какво имаш предвид?

Той въздъхна.

— Имам предвид, че снощи изплашихме хората. Едва ли очакваш, че не могат да ни се нарадват.

— Макс, никой не е умрял — усмихна се тя. — Но аз ще говоря с Адам, да озапти Снежния ястреб. Повече предавания на живо оттук не трябва да има. Поне не от нашите хора.

— За кого ми говориш?

— Андреа Хоук. Работи в охраната на сиу. — И Ейприл обясни с няколко думи какво бе поставило началото на паниката.

— Ами — замислено каза Макс, — може би ще ни се отдаде да се възползваме от безплатната реклама. Ако върви все така, не знам дали скоро във Валхала няма да се играят баскетболни мачове от веригата на Асоциацията.

Телефонът иззвъня. Ейприл вдигна слушалката, изслуша каквото й казваха и се намръщи.

— Не може да бъде. — Тя отново се заслуша. — Кой? — и направи знак на Макс с палец нагоре. — Идваме.

— Какво има? — попита Макс.

— Успели са да влязат.

Докато всички бяха съсредоточили вниманието си върху предната страна, един от хората на охраната бе успял да проникне през врата отзад. При еленовата глава.

Там вече се бе събрала тълпа и бе обградила щастливеца.

— Отлична работа, Джордж — поздрави го Адам Скай, който бе дошъл едновременно с Макс.

Човекът, към когото в този момент бе съсредоточено вниманието на всички, беше Джордж Фрийуотър — млад сиу с приятна усмивка. Но Макс не виждаше никакъв вход. В този момент се появи и Том Ласкър, завивайки към тях откъм другата страна.

Фрийуотър стоеше до еленовата глава и лъчезарно се усмихваше. После подчертано небрежно вдигна дясната си ръка — тя беше в ръкавица — и докосна стената. Точно върху муцуната.

Еленовата глава се изтегли нагоре и на нейно място се отвори проход. Тълпата изръкопляска. И леко се отдръпна.

В открилия се коридор нямаше нито други врати, нито прозорци. Беше къс — на около седем метра от тях се виждаше задната МУ стена. В помещението нямаше нищо забележително, освен шестте правоъгълни плочки по стените, по-малки от капачките на ключове за осветление. Бяха монтирани на стената на височина на кръста — по три от двете страни.

Ейприл се отправи към отвора, но Фрийуотър я хвана за ръката.

— Нека първо ти покажа нещо — каза той.

— Добре. Какво?

— Гледай.

Зад гърбовете им възбудени гласове настояваха да разберат какво става. Някой държеше да се легитимира като представител на UPI 9 9 United Press International — голяма информационна агенция. Б.пр. .

Без никакво предупреждение вратата се спусна и затвори прохода. Нищо не подсказваше какво има на това място.

— Какво стана? — не разбра Ейприл.

Фрийуотър гледаше часовника си.

— Стои отворено двайсет и шест секунди — обясни той.

— Благодаря ти, Джордж — кимна Ейприл и натисна муцуната.

Нищо не се случи.

Фрийуотър демонстративно свали една от ръкавиците си. Беше черна на цвят и съвсем обикновена.

— Опитай с това — предложи той.

Ейприл се намръщи, свали плетената ръкавица с пръсти, която носеше, и сложи черната.

— Наистина ли има значение?

Получи в отговор само усмивка. Докосна стената и коридорът отново се появи.

— Дявол да го вземе! — възкликна Ласкър.

Макс почувства, че го лъхва излизаща топла вълна. Там се отоплява , мина му през ума.

Ейприл сравни недоумяващо своята ръкавица с чуждата.

— Какво става тук?

Но Фрийуотър нямаше обяснение.

— Работи, само ако някой използва моята ръкавица — сви рамене той.

— Как така? — обади се Макс.

— Не знам — продължи индианецът. — Но с голи ръце не става.

— Странно — призна Ейприл, погледна в коридора и отново върна поглед върху ръкавицата. — Джордж, ако не възразяваш, ще я задържа за известно време. — Тя я сложи в джоба си и погледна Макс. — Готов ли си?

— За какво?