Джак Макдевит - Древни брегове

Андреа дръпна стола си до леглото, така че Ейприл можеше да я гледа, без да се налага да се надига и извръща.

— Работя в охраната — обясни тя. — Плащат ми добре.

— Защо не ми се обади?

— Сигурно щях да го направя в крайна сметка, но не бях сигурна за себе си, че е редно. — Тя сложи ръка върху челото на Ейприл. — Мисля, че наистина ще ти се размине — отбеляза. — А ти какво правеше там навън?

— Задържах се тук прекалено дълго и бурята ме застигна.

Андреа кимна.

— Ще хапнеш ли нещо? Бърза закуска, опасявам се, но става за ядене.

Ейприл се спря на шницел и Андреа сложи един в микровълновата печка.

— Обажда се Макс — съобщи й тя. — Казахме му, че си тук.

В стаичката бе уютно и това допълнително стопляше Ейприл. Малкия призрак много не говореше, но бе добър слушател — качество, гарантиращо популярност на онези, които го притежават. Стоеше си безмълвно пред мониторите, макар че на тях не се виждаше нищо повече от танцуващи светли петна и извиващи се сенки. Двете жени се разприказваха и Ейприл разбра, че Андреа е запленена от Ротондата.

— Ще я сложа в центъра на това предаване — ентусиазирано й обясни тя.

— Снежния ястреб на вълната на новите технологии — усмихна се Ейприл.

— Точно така, мила. Питах се… дали няма да се съгласиш да бъдеш мой гост на предаването тази нощ. Искаш ли?

Ейприл обмисли предложението. Чувстваше се в дълг пред младата жена, но не й допадаше идеята да отговаря на телефонни обаждания.

— Мисля, че е по-добре да се въздържа — извини се тя.

Все пак беше заинтригувана, така че остана да слуша.

Предаването на Снежния ястреб бе от девет до полунощ. Макар централната тема да бе Ротондата, обадиха се хора с мнения за новата данъчна политика, училищата, устойчивата тенденция към непрестанно и ненужно поскъпване на пощенските услуги и други парливи въпроси. Снежния ястреб (любопитно с каква лекота Андреа сменяше пред микрофона поведението си и се превръщаше във властна натура, склонна дори към конфронтация) се справяше с подобни обаждания с обобщаващи коментари и дори безцеремонно ги прекъсваше по средата.

— Еди — беше способна да каже тя, — аз съм на хребета Джонсън и задникът ми се е вкочанил, а ти си някъде там на топло. Моля ви, приятели, нека се придържаме към темата. Тази нощ искам да говорим за Ротондата.

Ейприл бе впечатлена от обилния диалог. Не беше сигурна какво бе очаквала, Най-изненадващото бе впечатляващата рационалност на позвънилите слушатели. Хората откровено бяха възбудени от мистерията, заобикаляща находката, но четири на всеки един смятаха, че е опасно да се правят предположения за нещо изключително. Преобладаващото мнозинство от трезвомислещи предполагаше, че в крайна сметка всичко ще се окаже грешка. Ейприл слушаше и си мислеше за Макс.

Към края на предаването бурята започна да отслабва.

Ейприл дори вече различаваше купола на Ротондата, издигащ се над снежната вихрушка.

Струваше й се, че излъчва сияние .

Тя затвори за миг очи и погледна отново.

Не, беше игра на външното осветление. Трябваше да е така. От друга страна окачените лампи изглеждаха немощни и неспособни да пробият през виелицата.

На всичко отгоре снегът определено беше зелен .

Трудно бе да се прецени от вътрешността на осветеното помещение. Ейприл обу ботушите си и облече едно от окачените якета. Малкия призрак я погледна.

— Ще се върна — прошепна тя и излезе навън.

Ейприл пое въздух и го задържа. Над Ротондата се бе_възцарило изумруденозелено сияние.

Снежния ястреб осъзна, че се е случило нещо необичайно, но в момента разговаряше с Джо Грийнбърг от Форт Мокси и не разполагаше с безжичен микрофон, който би й позволил да стане, без да прекъсва. Тя сви вежди в посока на Малкия призрак и изразително кимна в посока на вратата, през която Ейприл току-що бе излязла.

— Свети — късо обясни Малкия призрак.

— Кое?

— Ротондата.

Размяната на репликите естествено се чу в ефир. Дотук още нищо страшно не се бе случило. След това в ефира се разнесе:

— Майка му, дано не е радиоактивна!

Валхала, Кавалиър и Форт Мокси, като повечето прерийни градчета в щатите Дакота, са общества от типа, характерен само за районите със сурови климатични условия. Хората в тях са обединени заради крайната изолация. Те добре разбират, че грешката да излезеш навън в зимата, без да си проверил какво ще е времето, може да бъде фатална. Също така се гордеят със способността си да държат престъпленията и наркотиците на повече от една ръка разстояние. Най-близкият до Форт Мокси пазарен комплекс от нов тип е на сто и двайсет километра, а най-близката голяма аптека е чак в Канада. Дори най-близкият киносалон е на половин час път, при това работи само през уикендите и то ако не е през ловния сезон. В резултат на тези особености обществата в тези градове имат много сходства с големите семейства.