Джак Макдевит - Древни брегове

Макс беше съгласен с това. Той все още недоумяваше как невръстният вандал бе съумял да напръска с боя очите си. Бе дочул слуха, че хлапето е използвало фенерчето си, за да светне през стената. И уж било видяло нещо, което го изплашило.

Оградата беше вдигната за по-малко от едно денонощие. Следващият ход на Скай бе да прекара осветление по периметъра на площадката. В пет точки бяха инсталирани видеокамери.

Появиха се униформени индианци сиу. Още първият от тях напълно пасна на представата, която Макс си бе създал за индианците по принцип. Беше грамаден, тъмноок и мълчалив. Казваше се Джон Малкия призрак и бе олицетворение на деловитостта. Холивудските филми бяха формирали у Макс идеята, че американските индианци са хора, понякога благородни, понякога свирепи и почти винаги неспособни да се изразяват. Мирогледът му в това отношение беше започнал да се разклаща след срещата с индианец-адвокат и индианец-охранител. Фактът, че се чувстваше по-комфортно край Джон Малкия призрак, отколкото в присъствието на Скай или Редфърн, бе парадоксален и той го съзнаваше.

Дойдоха полицаи, разпитаха когото сметнаха за необходимо относно обстоятелствата около нелепата смърт на Хари Ърнест и се хванаха на работа по процедурата. Започна се попълване на различни формуляри и Макс бе помолен да отговори на няколко въпроса (каза, че е бил тук горе до полунощ и че когато си тръгнал, не останал с впечатление, че има още някой; вече беше напълно забравил за „животинския вой“, който бе чул). Започваше да се оформя впечатлението, че става дума за смърт по невнимание в резултат на хулиганско намерение. Полицаите не намериха никакви улики в полза на тезата за престъпна небрежност. Казаха, че ще докладват където трябва и че едва ли ще има търсене на наказателна отговорност.

Макс отиде на погребението. Присъстващите бяха малко и повечето от тях бяха приятели на осиновителите на момчето. Никакви младежи. Самите опечалени, констатира с облекчение Макс, не изглеждаха прекомерно разстроени.

На следващия ден Арки му съобщи, че едва ли ще се стигне до съд.

Туристите продължаваха да прииждат на тълпи. Пускаха ги на билото, но не и зад оградата. Полицията отвори втори път по западния склон на планината и въведе еднопосочно движение.

Нямаше и помен от врата.

Оградата минаваше и пред предната стена на ротондата. Сега, след обезопасяването, работниците можеха да започнат разчистването на канала.

В присъствието на телевизионни екипи беше докарано момиче в инвалидна количка от местната гимназия и му оказаха честта да направи първата копка. Девойката се оказа гениална ученичка. Тя с удоволствие позира пред камерите и свърши каквото се очакваше от нея. След това започна същинската работа.

Знаеше се предварително, че няма да е никак лесно, поради ограниченото пространство. Само двама можеха да копаят едновременно. Междувременно небето потъмня и температурата се вдигна — сигурен белег, че предстои да завали сняг. По целия периметър на конструкцията се бяха настанили хора с метлички, които почистваха стените и шестте скоби, приковаващи ротондата към скалния масив. Ейприл и Макс наблюдаваха на екрана на монитора в командния център.

Очакваше се, че това ще бъде последната седмица за наемните работници, с изключение на няколко специално подбрани. На останалите щеше да бъде заплатено, щеше да им се поблагодари и щяха да бъдат освободени. Чарли Линдкуист бе планирал благодарствен банкет в залата на кметството и бе организирал изработването на сертификати за всички, взели участие в работите, на които пишеше: „Аз помогнах да се изкопае Ротондата“ (към тази фаза на работата конструкцията вече бе заслужила своето главно P). Отразяването от страна на медиите отново набираше скорост, а броят на посетителите пак бе започнал да расте. Шосе 32 бе задръстено от коли в двете посоки.

Ейприл периодично излизаше, спускаше се на дъното на разкопките и правеше обиколка покрай стената. Харесваше й да е близо до нея, допадаше й да я докосва с длани, обичаше да си мисли, че е на мястото на някакво съвсем различно от нея същество, което преди сто века е стояло тук и замечтано се е взирало през синята шир на отдавна изчезналото ледниково езеро.

Но днес в стената имаше някаква промяна. Тя спря в задната половина, близо до еленовата глава, загледа се покрай извитата стена към дърветата по северния склон и се опита да анализира онова, което инстинктите й казваха. Защото на пръв поглед всичко изглеждаше както преди.