Джак Макдевит - Древни брегове

После докосна повърхността. Притисна пръсти в нея.

Беше топла .

Е, може би не точно топла. Но съвсем определено не беше толкова студена, колкото би могло да се очаква при тази околна температура. И тя остави пръстите си където бяха.

На запад се здрачаваше и вятърът пак набираше сила. Макс наблюдаваше работата на екипа за охрана при лоши метеорологични условия, който се бе събрал навън и разгъваше специалните брезенти. Разчистването бе спряло и работниците започнаха да разпъват брезентите, чието предназначение бе да попречат на запълването със сняг на разчистените места. Когато приключиха, всички бяха освободени да си вървят.

Никой не искаше да бъде застигнат на пътя от надигащата се буря. Включително и Макс.

— Готова ли си? — попита той Ейприл.

— Да — отговори му тя. — Тръгвай, ще те настигна.

Макс облече палтото си. Вятърът започваше да навява сняг. Видимостта навън съвсем скоро щеше да бъде нулева.

— Ей, да спра ли за по една пица? — предложи той.

— Да. Но тогава ще се видим направо в мотела.

Макс кимна и без да се бави, излезе. Вятърът едва не изтръгна вратата от ръцете му.

Когато стигна до портала, там го поздрави Андреа Хоук, която бе в групата на охраната. Макс си спомни, че тя още е и радиоводещ на някакво шоу в района на Дяволското езеро. На всичко отгоре беше доста привлекателна.

— Лека нощ, господин Колингуд — каза му тя. — И внимавайте. Пътят е коварен.

— Ами вие? — попита я той. — Кога си тръгвате вие?

— Ще останем тук тази нощ или поне докато не дойде смяната. Едно от двете.

— Сигурни ли сте? — намръщи се Макс.

— Разбира се — отговори му тя. — Ние ще бъдем в по-голяма безопасност от вас.

Снежната слепота казват на заредените със сух сняг вихрушки, които се носят с ураганна сила през равнините със скорост над седемдесет километра в час. Снегът може да се сипе от небето, а може и да е подхванат от земята. Няма особено значение. Важното е, че единственото, което шофьорът вижда, са безсмислено работещите чистачки на колата си.

Ейприл изпитваше чувство на безсилие пред тази стихия. Напоследък мислите й се въртяха единствено около Ротондата. Страстно желаеше да разбере какво има вътре и кои са строителите, така че прекарваше по-голямата част от времето си, наблюдавайки мъчително бавното разчистване на канала.

Беше започнала да води дневник в деня, когато бе видяла яхтата на Том Ласкър. Чудейки се на собствената си арогантност, тя въпреки това съзнаваше, че е в центъра на събития с историческо значение и допускаше, че подробният й отчет някога може да се окаже интересен. Първите няколко дни се бе ограничавала само със сух преразказ на случилото се. След като Макс бе открил хребета Джонсън, тя си бе позволила да изложи и някои свои предположения. А след като бе прекъснала работата поради настъпването на зимата, беше осъзнала, че в крайна сметка ще напише мемоари. По тази причина малко по малко бе започнала да описва и своите емоции.

Еленовата глава например силно я бе заинтригувала. Изглеждаше в толкова голяма степен дело на човешка ръка, че я бе накарала да подложи на съмнение собствените си резултати. Простата и напълно естествена скица правеше всичко останало да изглежда фантастично, ако не и налудничаво. Така че Ейприл бе прекарала по-голямата част от следобеда в напъни да формулира максимално прецизно чувствата си, преди да ги материализира върху белия лист. За нея бе крайно важно да не звучи като смахната.

Тя прибра дневника си в чекмеджето и се вслуша във вятъра. Време беше да тръгва. Изключи компютъра и излезе в бурята. Макс беше тръгнал преди десетина минути.

Когато стигна при портала, Джон Малкия призрак със сила бутна вратичката, борейки се с вятъра и й предложи да помисли дали не е по-разумно да остане да нощува тук.

— По пътя ще е опасно! — извика той към нея.

— Ще внимавам — обеща Ейприл.

Добра се с труд до колата си, седна вътре, пое дълбоко дъх и завъртя ключа на запалването. Двигателят подхвана. На задното стъкло се бе натрупал сняг. Тя слезе, извади от багажника стъргалката, за да го почисти, върна се в колата и изчака температурата на отоплението на задното стъкло да се вдигне достатъчно, за да се справи с падащия сняг. После предпазливо излезе от паркинга и се насочи към просеката сред дърветата, маркираща мястото на пътя. Светът около нея беше в непрестанно движение. Бурята оглушително ревеше.

Може би Малкия призрак бе прав…