Джак Макдевит - Древни брегове

Макс продължаваше да е убеден, че не търсят където трябва. Не го сдържаше и в деня, когато пристигна пратката с брошурата и тениската, той реши да провери съмненията си.

Главният клон на градската библиотека във Фарго бе естествено в центъра на града, на пряката на „Първо авеню“ и „Трета улица“. Представляваше четвъртита двуетажна постройка, вклинила се в квартал с предимно каменни и тухлени къщи, заградени от дървета и ниски храсти.

Беше средата на следобеда, малко преди пиковия час, когато Макс подмина полицейския участък и паркира пред информационния център. Беше се постоплило и снеговалежът, започнал още предиобед, постепенно бе преминал в дъжд, така че асфалтът блестеше в хладната мъгла. Уличното осветление беше включено и създаваше призрачен ефект под прихлупеното над покривите небе. Той слезе от колата, вдигна ципа на якето си и бързо се отправи към сградата на библиотеката, отстояща на половин пряка.

Масите бяха заети от гимназисти, а въздухът бе наситен с влажната миризма на мокри памучни дрехи. Върна се в залата за справки, събра всички атласи, които успя да намери, и ги отнесе до масата си.

Езерото Агаси се оказа най-голямото от множеството плейстоценови езера в Северна Америка. Беше си море в истинския смисъл на думата и в един момент бе покривало площ от 170 000 квадратни километра. Дължеше съществуването си на топенето на континенталното ледниково покритие в края на последния ледников период. Но след това, само в течение на няколко хилядолетия, глетчерите се бяха изтеглили на север, бяха освободили пътя към Хъдзъновия залив и Агаси бе пресъхнало.

Малкото останало от древното море можеше да се намери в Горското езеро, Асинабойн Ривър, Рейни Лейк в Минесота, Ред Ривър на север и голямото езеро Уинипег. Но в дните на миналото му величие водата бе запълвала сегашната долина на дълбочина повече от сто метра.

Макс направи справка за историята на американските индианци. Те се бяха появили достатъчно рано, за да са видели Агаси. Но бяха ли видели и още нещо?

Смърчовите тресчици сред влакната на въжетата за привързване бяха индикация, че яхтата по-скоро е била привързвана, а не е хвърляла котва. Това предполагаше наличието и на пристанище. Къде, по дяволите, можеше да има нужния за едно пристанище заслон близо до ранчото на Ласкър?

Къде по бреговете на Агаси можеше да се построи пристан?

Периферията на бреговата линия беше огромна. Започваше на север от централната част на Саскачеуан и стигаше на юг до водопада Сейнт Антъни в Минеаполис. Като нищо петнайсет хиляди километра бряг. Абсолютно безнадеждно. Не можеше да се пренебрегне и вероятността, че яхтата е била привързана, че се е освободила по някакъв начин и течението — а защо не и някоя буря — я е отнесло кой знае в каква посока, за да я изхвърли на риф и да я потопи. Подобна логическа верига не бе издържана, но при всички положения напълно възможна. Ако беше така, тогава най-вероятно бе евентуално съществувалият пристан да се е намирал наблизо. Да кажем… защо не по западния бряг, между Фарго и Уинипег?

Той се загледа в картите.

Какво му трябва на добрия пристан? Достатъчна дълбочина. Значи трябваше да направи по-подробна справка. Естествен заслон от вятъра, вълните и теченията. Възможност за привързване, без опасност при отлив. Значи наблизо не следваше да има полегати склонове. Подобни места едва ли бяха в изобилие.

Поне се надяваше да е така.

Макс излетя, набра височина в ясното небе и зави на запад в търсене на едновремешната брегова линия. Не можа да я открие. На юг бе долината на Ред Ривър, а Пембина — така ясно видима от земята, — сега се бе скрила до пълна невидимост. Гледан откъм вътрешността на някогашното езеро, този бряг би изглеждал обезкуражаващо равен. Следователно тук не можеше да се разчита на заливи с нужната дълбочина.

Обърна на север и прелетя над скрит под снега пейзаж, нацвъкан тук-там със силози и градчета, свързани с тънка мрежа от двулентови шосета. Никаква следа от древен бряг, чак до границата с област Кавалиър.

В околностите на язовира „Херцог“ шосе номер 5 минаваше през разлом. Спусна се на хиляда метра, за да разгледа по-добре. Скритите под снега ниви бяха изоставени за през зимата и под него нямаше и намек за движение из необятната пустош, с изключение на самотен пикап, който се приближаваше откъм изток. Напълно възможно бе разломът да криеше древно пристанище, но макар че прелетя няколко пъти над него, не успя да стигне до твърд извод. Ако беше така, той се съмняваше, че е останало много за гледане. Все пак направи снимка и продължи нататък.