Джак Макдевит - Древни брегове

Хората разработиха план на обход. Чарли излезе пръв на смяна и се насочи право към билото на хълма. Спусна се през защитния пояс срещу ветровете, изкачи се по склона и на точно сто метра от мястото на първата разкопка зави надясно под прав ъгъл. В крайна сметка описа серия застъпващи се правоъгълници.

Макс се върна във фермата и се настани до прозореца в дневната на Ласкърови. Навън тракторът методично ръмжеше. Това продължи целия следобед.

Този следобед хората от „Геотек“ не откриха нищо. Когато дойде края на деня, Макс размени няколко окуражителни приказки с Ласкърови и отлетя за дома. Вторият ден от търсенето, петък, също не донесе нищо, а след него дойде уикендът и работата спря за два дни.

Ейприл бе направила всичко по силите си да внуши на Макс и Ласкърови да си отварят устата колкото може по-малко във връзка с находката. Следвайки сама собствените си съвети и тя не каза нито дума на колегите си в „Колсън“. Но изпитваше нужда все с някого да поговори. И понеже ентусиазмът на Макс съвпадаше с нейния, през следващите дни, докато търсачът безрезултатно душеше земната гръд в имението на Том Ласкър, двамата започнаха да се срещат все по-често след работа на по питие и дълги напрегнати разговори.

Ефектът от разговорите се сведе до подсилване на надеждите им и създаване на особена форма на неофициално съдружие. Въпреки това, никой от двамата не разкриваше какво точно очаква да се сбъдне: тя, че мечтае да бъде разкрита тайната на трансурановата технология, той, да се разбере, че Земята действително е била посетена от извънземни и доказателството е зад ъгъла. Макс обаче не изключваше възможността да се намери по-банално обяснение и подозираше тайно в себе си, че всичко ще се окаже с простичък отговор заради нещо недогледано от Ейприл. Ала сега тя успяваше — на пица и бира — да разсее съмненията му. Засега.

Ейприл обаче нямаше на кого да се облегне. Винаги се бе смятала за твърда като камък, неспособна да бъде увлечена от страсти или заблудена от амбиции. Все пак и тя като Макс искаше да се подсигури с второ мнение, по възможност на някой от експертите в тази област. Но залогът бе необикновено висок и тя добре разбираше рисковете на предварителното разкриване: тежката артилерия щеше да се намести на нейно място и за Кенън повече никой никога нямаше да си спомни.

Искаше й се да поговори с някого. Ласкърови, които бяха в центъра на може би най-голямото откритие на всички времена, бяха така устроени, че гледаха на цялата история с равнодушие, което я вбесяваше. Не че не ги интересуваше, точно обратното, откриващите се възможности определено им се струваха интригуващи, но живецът в тях отсъстваше. Сетеше ли се за Том Ласкър, в главата й изникваше следната картина: казват му, че в нивите му е катастрофирало НЛО и че трябва да отиде да го види и той се съгласява, но заявява, че първо трябва да нахрани конете.

Макс беше по-различен. Нямаше друг избор, така че по време на трудния период на чакането именно той се превърна в основната й опора.

Двамата негласно се придържаха към подхода да обсъждат най-вълнуващите възможности по най-заобиколен начин: шегувайки се относно ефекта, което едно или друго би имало върху собствения им живот. Ейприл му описваше снимката, която щеше да се появи на корицата на „Тайм“: Макс слиза от кабината на „Светкавицата“ с небрежно разкопчано пилотско яке, а отдолу се вижда надпис „Мъж на годината“.

А той обичаше да разсъждава за присъждането на Нобеловата награда на жената, подарила на света доживотната гаранция на автомобила.

Междувременно дните се точеха без никакъв съществен резултат и Макс малко по малко започна да смята, че мечтите им са били необосновано дръзки. Ейприл изтъкваше, че идеята за търсенето е била по принцип изстрел в тъмното и че дори да не намерят нищо друго, те вече разполагат с безценен предмет.

— Човешката история е променена веднъж завинаги — заяви тя един път, допълвайки, че вече е написала научен доклад, разкриващ естеството на находката. — Но аз ще го публикувам едва след като се уверя, че там наистина няма нищо повече. Защото последното, което искаме, е нашествие от търсачи на съкровища.

— Съгласен съм — отговори Макс. Двамата седяха на масичка в малко ресторантче в пазарен комплекс на пресечката на двете междущатски магистрали във Фарго. Бяха си разделили пица с пеперони. — Но ако там все пак е скрито още нещо, какви мислиш са шансовете ни да го открием?