Джак Макдевит - Древни брегове

— Какво ще предприемеш оттук нататък?

— Искаме внимателно да огледаме околността. Да видим дали там не е заровено още нещо.

— Какво ти е необходимо за целта?

— Металотърсач. Можем да наемем подходящ за добра цена.

— И какво очаквате да намерите? Още една яхта?

— Може би — отговори Макс.

— Но вие вече разполагате с една. Разбирам, че две е по-добре от една, но не схващам по какъв начин втората би ви помогнала да научите повече.

— Може да има останки — подхвърли Ейприл.

— А… След десет хиляди години? Част от които във водата? Бих се изненадала. Според мен по-добре ще е да се замислите къде ли са се отбивали те, за да си купят хотдог.

Младата химичка се наведе и погледите на двете жени се вплетоха.

— Лиса, те са дошли тук по някакъв начин. И не можем да отхвърлим възможността, че по някаква причина така и не са се върнали.

В кабинета се възцари такава тишина, че Лиса чуваше дишането на всички.

— Колко ви трябват?

Когато екипът на „Геотек“ пристигна с металотърсача, който се оказа по-скоро радар за подземно сондиране с електромагнитни вълни, Макс вече ги чакаше. Той и семейство Ласкър смятаха, че ако под земята има нещо интересно, едва ли не веднага ще го намерят. И ако не намерят нищо, това ще сложи край на нещата.

На Макс не му харесваше да бъде замесен в налудничав екшън с НЛО. Това не можеше да се отрази добре на имиджа на „Съндаун Авиейшън“, така че взе решение да си трае и да не надига много глава. Но от друга страна, ако все пак имаше нещо, не можеше да се изключи, че медиите ще се постараят да го отразят по подобаващ начин, а кой знае… на дъното на историята можеха да се окажат и пари.

Екипът на „Геотек“ се състоеше от трима души, които работеха в голям микробус с пясъчен цвят. Шефът беше енергична и доста прецизна в приказките и действията си млада жена, на която работният комбинезон стоеше като излят. Казваше се Пеги Мур и първите думи, с които се обърна към Макс, бяха какво ще търсят.

— Поръчката бе доста неясна в този пункт — отбеляза тя.

— Всичко необичайно — разясни й Макс.

Отговорът му явно не я задоволи. Мур имаше искрящи очи, притежаваше способността бързо да се мръщи, а план-графикът, който имаше да изпълнява, не й позволяваше да пилее времето си.

— Я да го чуя пак — каза тя с глас на ръба на враждебността.

— Не сме сигурни какво точно търсим — разшири обяснението си Макс. — Има основания да очакваме, че под земята са заровени предмети с изкуствен произход. Наехме ви, за да ни кажете вие какво има там долу. Ако изобщо има нещо.

— Но за какво все пак говорим, господин Колингуд? Остриета на стрели? Индианско гробище? Стари петролни варели? За нас е важно да знаем, защото това се отразява на начина, по който ще търсим.

— Миналия месец тук бе изровена яхта.

— Видях това по телевизията. Значи тук било, така ли?

— Да. Интересува ни има ли още нещо.

— Добре. Разбирате ли, би ни спестило време, ако имахме някаква индикация какво ще търсим.

— Ясно — съгласи се безпомощно Макс.

— Вече открихме гребло за заравняване. Докато калибрирахме уреда.

Микробусът беше натъпкан до отказ с компютри, принтери, монитори и комуникационни съоръжения. Самата установка за търсене бе монтирана на малък трактор.

— Образът се предава на микробуса по радиоканал — обясни му Мур. — И се извежда на индикация ето тук — тя посочи екрана на главния монитор. — Ще ни интересуват сенки, необичайно оцветяване и всичко, което подсказва съществуването на образувания, чието място не е там.

Вече беше средата на ноември и денят, в който хората на „Геотек“ започнаха работа, бе особено противен. Снегът се канеше да завали през целия следобед, но само прехвърчаха снежинки.

Другите двама техници бяха Чарли Рамирес, мрачен мъж, който караше трактора и работеше на търсача, и Сара Уайнбърджър — специалист по комуникациите. Сара бе мършава като пръчка и имаше права руса коса.

Поради студа, Сара и Чарли щяха да се редуват на смени. Студеното време никак не допадна на Чарли и той се разприказва за Невада.

— Единствената причина, поради която съм тук, е, че закриха длъжността ми на южната граница. Разкрият ли я отново, изчезвам веднага.

Макс започваше все повече да се интересува от проекта и в един момент се осмели да попита не може ли да наблюдава отвътре.

— Забранено е — възрази Пеги в качеството си на началник.

— Няма да ме забележите.

— Сигурна съм в това, господин Колингуд. Но има съображения, свързани с условията на застраховката… — Лицето й остана точно толкова студено, колкото беше времето навън. — Вярвам, че ще разберете.