Джак Макдевит - Древни брегове

— Сигурен съм, че е така — кимна Редфърн. После въздъхна: — Добре, ето какво ще направя. Ще говоря с председателя. Не изключвам, че е възможно да се съгласи на компромис и да свали цената заради каузата. Каква сума да му предложа? — и той вежливо се усмихна на Макс.

— Да кажем… петстотин?

Редфърн затвори за миг очи.

— Не знам дали това няма да му се стори малко скъперническо. Но не пречи да опитам. — Той отново драсна нещо в бележника. — Ще подготвя чернова на договор — усмихна се — и предполагам сте наясно, че всякакви артефакти с индиански произход, които евентуално бихте намерили, ще останат собственост на племето. Що се отнася до останалите предмети с някаква ценност, по отношение на тях ще приложим обичайния принцип на подялбата.

— Любопитен съм да го чуя — осмели се да поиска Макс. Редфърн извади нов лист.

— В случаи като този — изрече авторитетно той, — изглежда подходящо да се приложат разпоредбите на раздел четири — и подаде документа на Ласкър. — Ето стандартната процедура за всички, които желаят да извършват археологически разкопки на територия на племето.

— Май и ние ще имаме нужда от адвокат — измънка Макс. Редфърн не скри, че идеята му се струва забавна.

— Винаги съм препоръчвал на хората, на които предстои да влязат в правни взаимоотношения, да потърсят юридическа помощ. Както и да е, аз ще подготвя проекта на договора, а вие, ако желаете, можете да се отбиете по-късно следобеда и да го подпишете. — Той стана, давайки да се разбере, че деловата част е приключила. — Има ли още нещо, с което бих могъл да ви бъда полезен?

На излизане Макс изрази възхищението си от лъка.

— Използвали ли сте го някога?

— Беше на баща ми — заяви адвокатът, сякаш това отговаряше на въпроса.

Пеги Мур бе израсла в Плимут, Ню Хемпшир, в подножието на Белите планини. Беше ходила на училище в Ню Йорк, бе оставила три брака зад гърба си и не беше склонна да маскира нетърпението си по отношение на хора, изпречващи се на пътя й. Отговаряше за много неща в „Геотек“, но от всичко, с което й се налагаше да се занимава, работата с търсача бе най-интересна. Не защото беше особено творческа дейност, а по-скоро защото точно тя можеше да донесе най-удовлетворяващи резултати. Нищо друго не бе сравнимо със седенето пред монитора и разпознаването на скалните формации, които обещаваха нефт. Нищо, освен може би превърналата се в апотеоз на кариерата й командировка в Небраска, когато бяха намерили костите на мастодонт.

За себе си бе убедена, че търсенето във фермата на Ласкър има за цел намирането на втора яхта. Но ето че без никакво обяснение, екипът й бе изпратен на хребета Джонсън. Какво, по дяволите, всъщност търсеха тези хора?

Този въпрос я изтезаваше с такава сила, че бе загубила съня си. Мур започваше да подозира, че става дума за нещо незаконно. Какво друго би обяснило тази упорита потайност? От друга страна Макс (той с нещо й напомняше за първия й съпруг) изглеждаше прекалено плах за престъпник, а на Ласкърови от разстояние им личеше, че са прями донемайкъде. Не беше така сигурна в Ейприл Кенън, която по принцип рядко се вясваше. В Кенън се долавяше някаква жилка на безцеремонност и имаше нещо в нея, което подсказваше, че тази жена няма да се поколебае да престъпи закона, ако си заслужава. Но това все още не отговаряше на основния въпрос. Какво търсеха тези хора? Изгубено съкровище? Скрити наркотици? Заровен бидон с нервнопаралитичен газ?

Тя седеше и гледаше Сара, която контролираше постъпването на данните от трактора. Времето малко се бе укротило и през последните дни дори се бе постоплило. Чарли кръстосваше съгласно схемата по билото на хребета. Резултатите от сканирането влизаха в компютъра и в реално време биваха преобразувани в образи на скали и камъни.

След само ден-два необичайно топло за сезона време снежната покривка се бе разтопила. Почвата опасно се бе размекнала, така че Мур бе проявила особена предпазливост при изработването на схемата на търсене, внимавайки Чарли да минава на безопасно разстояние от ръба на пропастта. Въпреки това не го изпускаше от поглед и дори от време на време го предупреждаваше по радиото да се отдалечи, макар това да оставяше тесни ивици неизследвани.

Мощността на търсача им даваше приемлив образ до дълбочина сто фута. За археоложки цели — ако разбира се затова ги бяха довели тук — това бе повече от достатъчно.

Западният край на хребета Джонсън, там, където бе най-високата точка на задната стена, бе тревист, относително равен и представляваше издължено плато, дълго две хиляди ярда в северна посока и широко сто и петдесет ярда през самия гръбнак на хребета. На юг пропадаше по скален откос, разделящ платото от хълмовете. На север опираше в непроходима стена от дървета.