Джак Макдевит - Древни брегове

Или поне така бе мислила, докато не направи лабораторния анализ на донесените от Макс Колингуд мостри на тъкан. А най-странно от всичко беше, че осъзна терзаещото я чувство на неудовлетвореност едва след излизането на резултатите, когато разбра невероятното откритие.

Възхвалителните речи по адрес на Харви бяха трогателни. Вече няколко души старателно бяха описали какво удоволствие за тях е била съвместната им работа, как е успявал да ги вдъхнови и какъв прекрасен началник е бил. Двама бивши служители на „Колсън“ дори бяха приписали успеха си след напускането на фирмата именно на вдъхновението от работата в неговото обкръжение-. Първият принцип на неговото кредо, каза едната от колежките, бил: „Прави каквото трябва и да става каквото ще“ . Беше Мери Амбри, която след „Колсън“ бе станала технически директор на „Доу Кемикъл“.

— Това невинаги е път към повишението — призна тя, — но ме накара да вярвам, че не можеш да спечелиш уважението на другите, преди да уважаваш сам себе си. — И се усмихна на Харви, който изглеждаше откровено притеснен.

В този момент се намеси и директорът:

— Четирийсет години са дълъг период от време — започна той. — Харви винаги казваше каквото му бе на ума. Понякога изричаше неща, съвсем нелицеприятни. — Смях в салона. — А имаше случаи, когато, Бога ми, съвсем не исках да го чувам. — По-силен смях. — Но ти никога не сведе глава, Харв. И аз съм ти благодарен за това. — Аплодисменти. — Сега ще допълня нещо, което се отнася до всички сред тук присъстващите, на които им се иска да бъдат началници: огледайте подчинените си и открийте сред тях онзи, който би ви казвал неща, които не искате да чувате. Отнасяйте се добре с него. Грижете се за него. Направете го вашата съвест.

Разнесоха се приветствени изсвирвания, Харви стана и Ейприл видя сълзи в очите на хората около нея. Той се усмихна, благодарен на засвидетелстваното му признание. Когато обстановката се нормализира, Харви демонстративно премести катедрата встрани (отказът му да използва катедра беше част от колорита на компанията). Поблагодари на сътрудниците си за милите думи и както винаги го бе правил, каза няколко напътствени слова:

— По един своеобразен начин това е най-прекрасния миг в целия ми живот. Ще ми се да мисля, че сега „Колсън“ стои на по-твърда основа, отколкото в дните, когато започнах работа тук и че днес не само клиентите, но и служителите се чувстват по-добре. Ако е така и ако аз мога да претендирам, че поне мъничко съм допринесъл за това положение на нещата, ще си тръгна с успокоението, че годините ми тук не са минали напразно.

Ейприл наистина никога не го бе виждала толкова щастлив. И то през целите дванайсет години работа, откакто бе дошла във фирмата. Колко тъжно е това, помисли си тя.

Заместник-директорът бе посветил живота си на успеха на компанията и личния й състав. Идеалът му неизменно беше перфектното изпълнение на служебните задължения. Това го бе обсебило в такава степен, че той не пропусна случая да го спомене още веднъж:

— Никога не бъркайте производителността с перфектността. Хората, които не допускат грешки, обикновено не правят нищо.

Подчинените му го обожаваха.

Харви слезе от подиума и тя го видя да благодари наляво и надясно. Този човек отиваше в мрака. В края на това празненство той щеше да се върне в офиса си, докато изтече седмицата и после щеше да дойде краят.

По един своеобразен начин това е най-прекрасния миг в целия ми живот.

Господи, дотук ли се свеждаше всичко? Няколко десетки души на празнична вечеря, просълзени наистина в момента, но готови да си тръгнат по домовете след няколко часа, за да се върнат всеки към своя живот и да оставят Харви Кек да се оправя както може?

Тя тайничко избърса очите си.

Не, нямаше да допусне същото да се случи и с нея. Щеше да се погрижи нейният живот да се окаже осмислен с нещо по-различно от това да бъде просто един обичан човек в компанията. Знаеше, че може да го постигне — загадъчната яхта на Том Ласкър щеше да стане паспорт за новия й живот.

Ласкър бе прекарал навън цялата сутрин, подменяйки неизправен цилиндър и ремък на трактора си. Беше се върнал току-що и се бе отправил към банята да вземе горещ душ, когато на вратата се позвъни. Бяха Чарли Линдкуист и Флойд Рикет.

Чарли бе грамаден мъжага — над сто и трийсет килограма, разпределени по тяло, високо един и деветдесет, — но беше благ човек, който изповядваше философията, че можеш да имаш света в краката си, ако прецениш какво искат да чуят хората и им го кажеш в правилния момент. Всъщност Чарли бе постигнал доста с подобна стратегия. Беше разработил няколко нови за Форт Мокси видове бизнес и сега притежаваше градската видеотека, откритата закусвалня „Тейсти фрийз“ (естествено, затворена през зимата) и четири двуфамилни къщи в района на библиотеката. Освен това бе шеф на Асоциацията за реклама на Форт Мокси, а на всичко отгоре бе и председател на градския съвет.