Джак Макдевит - Древни брегове

Дявол да го вземе!

Заключи мострите в сейфа с мисълта, че може би наистина ще е най-добре да се залови сериозно с тях на сутринта, когато щеше да е по-свежа и се качи в колата си. Четирийсет минути по-късно паркираше пред „Гоблет“.

Ръководството на „Колсън“ гледаше с добро око на банкетите. Подписването на сериозен договор, спечелването от колега на голяма награда, откриването от някого на по-добър начин да вършат ежедневната си работа — това бяха все напълно приемливи поводи за отпразнуване на събитието. А „Гоблет“ се бе превърнал в предпочитаното от всички заведение. Беше семеен ресторант от средна категория, но барът към него бе повече от сносен. Наричаха го „Колсън — Запад“ и вече бе станало традиция да окачват за празнуването плакати и рекламни материали за фирмата в салона, известен като „Делта“. За настоящия случай бяха направили фотоувеличение на онази страничка от брошурата за компанията, в която се говореше за стратегията на управата, насочена преди всичко към интересите на клиента, и я бяха закачили зад малката катедра. В предната част на салона вместо украса бяха донесли любимото на Харви посадено в саксия малко каучуково дърво и закачалката за шапки, на която се мъдреше виделия какво ли не през последните три десетилетия негов цилиндър с широка периферия.

Когато Ейприл пристигна, повечето от служителите на фирмата й не само вече бяха дошли, а доста от тях бяха успели и да се наквасят.

Тя си поръча ром с кола и седна в компанията на приятелите си. Общият разговор, включващ обичайните задължителни теми около възпитанието на децата, нетърпимостта на шефовете и тъпотата на отчетите, постъпващи от подизпълнителите, с които работеха, тази вечер й се стори необикновено глупав. Знаеше защо: държеше в ръцете си изключителна загадка и изгаряше от нетърпение да се залови с нея.

Колегите обичаха Харви. Стори й се, че този път по изключение са се събрали всички, за да се сбогуват с него. Харви овакантяваше поста на заместник-директор, към който Ейприл се бе прицелила. Новият „зам.“ обаче щеше да бъде временно изпълняващ длъжността, защото тя — за нещастие — се полагаше на Бърт Кода, на когото — за щастие — също предстоеше скоро да се пенсионира. Нещата се развиваха така, че Ейприл щеше да има известни основания за амбициите си, когато изпратеха и Кода. Длъжността, ако я получеше естествено, означаваше 25 000 долара увеличение на годишната заплата. При това Ейприл щеше все още да е достатъчно млада, за да покаже аспирациите си и за върха. Съвсем нелоша кариера за дете, започнало трудовия си стаж с миене на чинии.

Но тази вечер това просто не бе в състояние да я развълнува. Директорството бе повече от банално в сравнение с другото, което пазеше в сейфа си. Ейприл с мъка се сдържаше да не скочи на подиума и да не изкрещи от катедрата какво бе открила: „Ей, чуйте… Посетили са ни. И аз имам доказателството!“

Още с идването си в щатите Дакота, в първите си студентски години, Ейприл бе предприела опознавателна обиколка с колата си, която предполагаше отиване и до планината Блек Хилс. Но западните щати съвсем изненадващо за нея се бяха оказали много по-просторни от източните и в крайна сметка й бе писнало да навърта километри по магистралите. Така че бе обърнала да се връща и точно тогава бе открила резервата на племето сиу върху южния бряг на Дяволското езеро (северният се заемаше от процъфтяващ прериен град, носещ името на езерото).

Племето я бе заинтригувало, впоследствие тя бе посещавала резервата многократно, беше се сприятелила с някои хора и малко по малко бе възприела своя философия, за която вярваше, че е повлияна от индианците сиу: Искам да живея без огради под открито небе, там, където Духът броди по земята.

Една от приятелките й беше Андреа Хоук, изразителка на мислите на хората по бреговете на Дяволското езеро, която за нея олицетворяваше въжделенията на това забравено от историята племе. Ейприл бе потресена от бедността, царяща в резервата, и покъртена от безсилието на Андреа. „Живеем тук благодарение на щедростта на белия човек — казала й бе тя. — Вече сме забравили как да се оправяме сами.“ Андреа бе споменала, че мъжете-индианци умират млади, жертва на наркотици, болести и насилие и че най-преуспяващият бизнес в повечето резервати е погребалният.

Но животът на Ейприл, уви, се развиваше зад огради. Бракът й се превърна в пълно разочарование. Беше се надявала да има семейство, но и кариера, ала се бе оказала неспособна да угоди на прищевките на съпруг, нежелаещ да се съобрази с ненормираното й работно време. И ето че наближаваше средата на трийсетте, но не изпитваше удовлетворение от работата си. Не че не бе постигнала нищо. Но ако умреше тази нощ, нямаше да е оставила нищо след себе си. Нищичко…