Джак Макдевит - Древни брегове

— Макс? — проговори тя.

Той обърна самолета срещу вятъра.

— Да, Ейприл?

— Бих искала да хвърля поглед на нещо. Може ли да прелетим над фермата на Ласкър?

— Разбира се — отговори Макс и направи справка с Джейк. Въздушното пространство над фермата бе чисто. — Какво искаш да видиш?

— Не съм сигурна — призна си тя.

Когато се вдигнаха във въздуха, той изравни на хиляда метра и се насочи на запад. Небето бе започнало да посивява. Челният вятър беше силен, а прогнозата на времето обещаваше за късния следобед още дъжд, може би дори и суграшица. При обичайните метеорологични условия за този район това означаваше дъжд по границата и сняг на юг.

Нивите под тях бяха потънали в сумрак и изглеждаха свити страхливо под свирепия вятър. Тук никой не се занимаваше със земеделие през зимата и собствениците заминаваха по вилите си из по-гостоприемните географски ширини или се отдаваха на любимите си занимания през лошия за работа сезон.

Невъзможно бе да определят точно къде минава границата на имота на Ласкър.

— Всичко северно от магистралата в продължение на няколко километра е негово — обясни Макс. Обичайната практика тук бе домовете да се строят приблизително в центъра на обширните имения. Но когато бащата на Ласкър бе решил да построи дома си наново, той бе избрал за място площадка в югозападния край, недалеч от магистралата и в сянката на хълма, в чийто склон Том се бе натъкнал на яхтата. Идеята, която бе ръководила избора му, бе съвсем проста: поне малко завет от ледените ветрове, бръснещи над прерията.

Зад хълма земята отново се спускаше и равнината продължаваше чак до Пембина.

Веригата представляваше гръбнак от хълмове, възвишения и зъбери. За разлика от околната земя, този терен почти не беше култивиран. Върховете белееха от сняг и впечатлението от въздуха бе, че под тях се извива стена с неправилна форма. Тук-там по билото се виждаха единични къщи, свързани с тесни черни пътища, които стигнаха чак до шосе 32, успоредно на източния склон на веригата.

— Преди десет хиляди години — проговори Ейприл, — щяхме да летим над вода. Езерото Агаси.

Следвайки указанията й, Макс зави над хребета на планината и пое на юг. Тя надничаше ту от едната страна към склоновете, ту от другата към долината, простираща се до самия хоризонт.

— А къде е минавал другият бряг? — попита Макс. — Източният.

— Някъде към Горското езеро — отговори замислено тя. — Далеч оттук.

Макс се опита да си представи как ли бе изглеждал светът през онези времена. Унила шир от влажна тишина в по-голямата си част. Над която са летели канадски гъски.

— Всичко е продължило само някакви си хиляда години — дообясни Ейприл, — буквално мигване в геоложки смисъл на думата. Но езерото наистина е съществувало. Това, над което летим сега, е представлявало дъното му. Поради тази причина Том се хвали с най-добрата пшеница в света.

— И какво се е случило после? — поинтересува се Макс.

— Глетчерите, които го образували, се изтеглили. В един момент северният му бряг буквално се разтворил. — Тя сви рамене: — И водата се източила.

Навлязоха в зона на лек дъжд.

— Част от него все още е тук — продължи Ейприл. — Имам предвид Горското езеро, разбира се. Както и езерата Уинипег и Манитоба. А също и много от езерата в Минесота.

В съзнанието на Макс се стрелкаха картини на прерия, през която се носи водна стена, заливаща под себе си Форт Мокси и Нойес на север, Халок покрай шосе 75, и стигаща чак до Гранд Форкс, Тийф Ривър Фолс и Фарго на юг.

— Доказателствата са под земята. Вкаменелости на ракообразни, следи от планктон и какво ли още не. — Погледът й се зарея. — Кой знае, някой ден може и да се върне. През следващия ледников период например.

В този миг Макс най-сетне се досети.

— Мислиш, че яхтата има отношение към езерото, нали?

Но тя не му отговори.

Ейприл се върна в лабораториите „Колсън“ към края на деня. Ръмежът се бе превърнал в порой. На вратата се сблъска с тълпа от колеги, за които работният ден бе приключил.

— Да си тръгваме — каза й Джек Смит, хвана я подръка и я обърна в противоположна посока. — Ще те откарам.

Къде да я откара? Трябваха й няколко секунди, за да си спомни: тържеството по повод пенсионирането на Харви Кек.

Обичаше Харви, но не й се ходеше на банкет. Единственото, което я вълнуваше в момента, бяха мострите. Можеше да се оправдае със спешна задача. Да каже, че е изостанала с работата. Или че не се чувства добре. Но нямаше да бъде справедливо спрямо Харви.