Джак Макдевит - Древни брегове

— Не — отговори Макс.

— Добре. — Тя щракна ключалките на куфарчето си, извади отвътре тънка папка и му я подаде: — Как сте с химията?

— А, слаба работа…

— Няма нищо. Чуйте, господин Колингуд…

— Мисля, че ще спестим време, ако ме наричате Макс.

— Хубаво, Макс — усмихна му се тя, но той не беше напълно сигурен, че го вижда. — В „Колсън“ не се скъсваме от работа. Анализът направих аз. Не знае никой друг.

— Какво да знае?

Жената посочи с очи папката.

Макс я разгърна и заби поглед в единствения лист вътре.

— Май ще е по-добре да ми го преведете.

Тя се огледа.

— Можем ли да бъдем подслушани?

Въпросът й го сепна.

— Не.

— Добре. Материалът е тъкан, съставена от нишки. Много фина тъкан от гъсто преплетени нишки — гласът й се бе снишил почти до шепот. — Веществото е елемент с пореден номер сто шейсет и едно. Трансуранов.

— Какво означава „трансуранов“?

— Изкуствено създаден елемент.

— Какъв е проблемът?

— Макс, този елемент е толкова трансуранов, че главата ти се замайва. За твое сведение ще ти кажа, че последният, за който знаем, дори няма още име. И номерът му е едва сто и дванайсет. За нас това е върхът на периодичната таблица на елементите. Или по-скоро беше. Защото това чудо тук… — тя безпомощно поклати глава. — То просто не би следвало да съществува.

— Какъв е изводът?

Чертите на лицето й се изопнаха.

— Никой не разполага с нужната технология, за да произведе подобен материал. Даже да знаехме как, елементът би трябвало да е вътрешно нестабилен. И горещ.

— Горещ? Искаш да кажеш радиоактивен? — Макс трескаво започна да пресмята колко време бе стоял в близост до платната.

— Да. Такъв би трябвало да бъде. — Ейприл извади останките от мострата и ги поднесе под светлината на лампата. — Само че не е. Кой знае, може би в тези етажи на таблицата елементите губят своята радиоактивност. Не знам. Никой не знае.

— Сигурна ли си във всичко това? — поиска да се увери той.

— Да, естествено, че съм сигурна.

Макс стана и се разходи до прозореца. Точно в този момент навън кацаше някаква „Чесна“.

— Не съм убеден, че разбирам какво искаш да ми кажеш — призна си той.

Мина доста време, преди жената да му отговори.

— Някой — каза накрая тя, — някъде е направил технологичен скок през главите ни. Огромен.

— Хубаво — съгласи се той. — Важно ли е това?

— Макс, аз не ти говоря за естествения прогрес на науката. Това нещо е… е, дявол да го вземе, на светлинни години от хода на историята! От наша гледна точка то просто не би следвало да бъде възможно.

— Не би следвало, ама е — сви рамене Макс.

— Явно — с отнесен поглед се съгласи Ейприл.

— Е, какви са изводите? Има ли това нещо някаква търговска стойност?

— О, определено. Електронните орбити са изключително стабилни. Казвам изключително . Вече направих някои изследвания. Материалът не взаимодейства с никакви други елементи.

— Пак не разбрах.

— Той е практически неунищожим.

Но Макс беше на друго мнение.

— Това не е истина — възрази й той. — Пробата, която оставих при вас, беше отрязана с най-обикновена ножица.

Тя поклати глава:

— Не говоря за такава неунищожимост. Явно е възможно да се реже. Или да се мачка. Но не се разпада . Никога няма да се саморазруши. — Макс видя, че жената го наблюдава внимателно, явно за да разбере дали не му е известно нещо повече, отколкото й бе казал. — Мислиш ли, че ако отида при тях довечера, те ще ми позволят да я разгледам?

— Разбира се — каза той. — Ще им се обадя, за да ги предупредя, ако искаш. — Една аморфна до момента мисъл в периферията на съзнанието му внезапно се материализира: — Спомена, че нямало да се разпадне. На колко години е мострата?

— Няма никакъв начин да се разбере — заяви Ейприл. — Изобщо не е ясно как би могло да се датират находки от такъв материал. Според мен изобщо не е възможно — и тя се изправи.

— А ще се износва ли? — попита Макс.

— О, да. Всичко се износва… в крайна сметка. Но този материал е доста устойчив. И според мен би трябвало лесно да се почиства, понеже другите елементи няма да полепват по него.

Макс си спомни за отскачащите дъждовни пръски.

— Защо не взема и аз да дойда с теб? Ще те откарам със самолета.

Светлосин правителствен автомобил отби във входната алея на Ласкърови, зави пред вратата, промуши се покрай няколкото паркирали коли и спря. От лимузината слезе мъж на средна възраст, натежал в кръста. Извади от багажника износено черно куфарче, огледа се с бърз поглед и се отправи към парадния вход.